Приближи и се загледа в хората, които се суетяха около рецепцията. Единият дежурен от охраната показваше нещо на възрастен мъж в доста приличен костюм, вероятно негов началник, докато вторият говореше оживено по телефона. В асансьорите влизаха и излизаха служители, в което нямаше нищо изненадващо. Намираха се в сърцето на финансовия бизнес, а той функционираше непрекъснато — двайсет и четири часа в денонощие. Докато повечето американци вече отдавна спяха, парите активно сменяха собствениците си в Сидни, Токио, Хонконг и Лондон. Не можеше да няма и хора в Ню Йорк, които да участват в тези процеси.
Размишленията на Джак бяха прекъснати от повторната поява на медицинския екип във фоайето на сградата. На носилката лежеше пациент. Двамата внимателно го направляваха, а третият носеше бутилката с кислорода. Малката група се насочи към изхода и всички по пътя им правеха място. Джак изкачи стълбите, за да вижда по-добре. В далечината се разнесе вой на нова сирена — този път беше на полицейска кола. Вниманието на агента бе насочено към носилката. Беше застанал до самата врата, за да може пострадалият да мине покрай него. Вгледа се в бледото лице и втренчения празен поглед. Едва когато носилката отмина, Джак осъзна кой лежеше на нея. Трябваше да вземе мигновено решение. Или да последва линейката до „Сейнт Винсънт“, или да се спусне към трийсет и втория етаж. Полицейската сирена ставаше все по-силна и бе логично да се предположи, че полицията пристига на местопроизшествието. Нямаше нужда от лекар, за да разбере, че Липман още дълго време няма да може да разговаря с когото и да било. Съдейки по звука, полицията бе само на две преки от тук. Имаше на разположение едва няколко минути, преди да се появят прочутите нюйоркски ченгета. Джак спря за миг пред охраната, за да покаже значката си на агент на ФБР.
— Много бързо успяхте да дойдете — не се сдържа единият от пазачите. Джак отмина без коментар по посока на асансьора. Човекът остана да се пита откъде знаеше този на кой етаж трябва да отиде.
Агентът успя да се промуши през затварящата се врата и натисна бутона на трийсет и втория етаж. Щом се озова горе, бързо се огледа, за да се ориентира откъде идва светлината. Почти тичаше към отворената врата в дъното на коридора, където завари представител на охраната на сградата, двама техници в червени гащеризони, както и една чистачка.
— Вие кой сте? — попита човекът от охраната.
— ФБР — показа значката си, прикривайки умело името с пръсти, и влезе в стаята с решителни стъпки.
Първото, което видя на стената зад бюрото, бе голяма снимка на Фенстън, който се здрависва с президента Джордж Буш. Стъклото й беше счупено. Очите му бързо обиколиха стаята в търсене на един-единствен предмет. Видя го в центъра на бюрото, върху купчина разпилени документи и листове.
— Какво се е случило? — попита Джак строго.
— Някакъв се заключил, без да иска, в кабинета, междувременно алармената инсталация се включила.
— Не по наша вина във всеки случай — побързаха да заявят мъжете с червените гащеризони. — Поръчаха ни, и то в писмена форма, да свалим нивото на спешност за тази поръчка, иначе отдавна да сме се качили.
За Джак беше напълно ясно кой е включил алармата и е затворил Липман в ада. Пристъпи до бюрото и хвърли бърз поглед върху документите. Всички присъстващи не отделяха очи от него.
— Идете до асансьора и щом полицаите се появят, ги доведете направо тук — поръча той на човека от охраната. Пазачът се подчини безропотно и изчезна в коридора. — А вие тримата излезте навън — бе следващата му команда. — Ще изпотъпчете доказателствата. — В мига, в който се обърнаха, той грабна камерата и я пусна в един от дълбоките джобове на шлифера си.
Вдигна слушалката на телефона на бюрото. Никакъв звук, само жужене. Някой бе прекъснал връзката с външния свят. Джак не докосна нищо друго в кабинета. Просто влезе в съседния. Там на бюрото забеляза екран, монтиран в единия ъгъл на плота, на който се виждаше какво става в първата стая. Фенстън бе проследил какво прави Липман с документите му и беше замислил и осъществил за нула време доста гаднярско отмъщение.
Очите на Джак пробягаха по телефонната уредба. Присветкваше оранжева светлина, знак, че линията е заета. Фенстън се беше подсигурил Липман да няма никаква възможност да се свърже с външния свят. Агентът огледа и бюрото, където очевидно председателят беше седял, планирайки действията си. Дори листът, на който си беше водил бележки, още лежеше отгоре. Полицаите щяха да съберат оставените улики. Ако това бе разследване на детектив Коломбо, оранжевата лампичка и листът с нахвърляните на ръка бележки щяха да са напълно достатъчни на големия детектив не само да уличи Фенстън, но и да изтръгне признания. Само че те не бяха герои от телевизионен сериал и Фенстън никога нямаше да направи каквито и да било признания. Джак се усмихна. Единственото общо между него и Коломбо бе смачканият му шлифер.