Звук на отварящ се асансьор стигна до слуха му и той разбра, че ченгетата са вече тук. Видя на екрана, закрепен за бюрото, че двамата униформени полицаи започнаха да разпитват четиримата свидетели. Много скоро щяха да се появят и цивилните. Джак излезе в коридора и се насочи към асансьорите с надеждата, че никой няма да забележи оттеглянето му. Беше стигнал вече асансьорния блок, когато зад него се разнесе викът на един от полицаите:
— Ей вие!
Агентът бе забил пръст в бутона за повикване и нарочно изви глава в обратна посока, за да не запомнят лицето му. Щом кабината спря на етажа, той се шмугна вътре и потегли за приземния етаж. Трийсет секунди по-късно беше долу и изтича покрай охраната навън.
Вече в колата си, бързо запали и щеше да тръгне, когато видя как полицаят тича по тротоара и се оглежда. Направи бърз обратен завой, покатервайки гумите на тротоара, и натисна педала на газта към болница „Сейнт Винсънт“.
— Добро утро, аукционна къща „Сотбис“.
— Свържете ме моля с лорд Полтимър.
— За кого да предам, госпожо?
— Лейди Уентуърт. — Не й се наложи да чака дълго.
— Много ми е драго да те чуя, Арабела — радостно я поздрави Марк. — Мога ли да попитам в качеството си на каква се обаждаш — продължи закачливо, — на купувач или на продавач?
— На човек, който моли за съвет — отговори Арабела. — Но ако бях продавач…
Марк започна да записва поредицата въпроси, които отдавнашната му приятелка очевидно добре беше подготвила.
— Преди да постъпя в „Сотбис“, когато все още работех като брокер, стандартната комисиона беше около 10 процента от първия милион. Ако картината можеше да донесе повече от милион, преговарях с продавача.
— За каква сума би преговарял, ако те помолех да продадеш Ван Гог от Уентуърт?
Марк искрено се зарадва, че Арабела не може да види изражението му. Щом се възстанови от вълнението, той назова една сума, но бързо додаде:
— Ако позволиш на „Сотбис“ да продаде картината, няма да платиш нищо. Гарантирам ти, че ще получиш цялата сума.
— Как печелите тогава? — изуми се Арабела.
— Взимаме каквото се полага от купувача — обясни Марк.
— Аз вече имам купувач — отбеляза нейно благородие, — но много ти благодаря за съвета.
25 септември
Глава 50
Кранц зави зад ъгъла и с радост установи, че по тротоара се движат тълпи от хора. Измина още стотина метра и спря пред входа на малък хотел. Огледа се, за да се увери, че никой не я следи, и едва тогава пристъпи.
Мина през въртящата се врата, но не удостои с внимание нито администраторите на рецепцията, нито портиера, който обясняваше нещо на турист, по всяка вероятност от Ню Йорк. Кранц не отделяше очи от стената с касетки за ценности. Изчака, докато трите момичета на рецепцията бъдат заети, и едва тогава се насочи към клетките. Спря пред номер 19 и извади от малкото джобче на панталоните си ключ. Пъхна го в ключалката и дръпна вратата. Всичко си беше така, както го бе оставила. С бързо движение прибра двата паспорта и банкнотите отвътре и ги пъхна в джоба си. Заключи решително и излезе на улица „Херцен“, без да размени дума с никого.
Спря празно такси, нещо, което не можеше да си позволи по време на комунистическия режим. Даде на шофьора адрес на „Черьомушка“. Облегна се на задната седалка в мерцедеса и се сети за полковник Сергей Слатинару. Съжаляваше само, че не успя да отреже лявото му ухо. С голямо удоволствие щеше да го изпрати на Петреску като спомен от посещението й в Румъния.
Знаеше, че да напусне Русия няма да й е никак лесно. С лекота се измъкна от онези аматьори в Букурещ, но оттук много по-трудно щеше да намери безопасен път към Англия. Островите винаги създават проблеми, много по-безопасно е да прекосиш планини, отколкото вода. Пристигна в столицата на Русия тази сутрин, изтощена до смърт. Откакто напусна болницата, не беше си починала нито миг.