Таксито спря след около десет минути. Кранц подаде четиристотин рубли на шофьора и излезе, без да чака ресто.
Сля се с група туристи, застанали пред витрина, зад която се виждаха най-различни реликви от времето на комунизма. Очевидно хората искаха да си купят сувенир, доказващ, че са били в страната на кръвожадните комунисти. В центъра на подиума зад стъклото беше изложена генералска униформа с четири звезди на пагона, с всички аксесоари — фуражка, колан и три реда ленти, представящи получените медали и отличия. Нямаше етикети с цени, но Кранц знаеше, че обикновено такава униформа вървеше средно по двайсетина долара. Зад нея се виждаше униформата на адмирал — петнайсет долара, на полковник от КГБ — десет. Кранц нямаше нужда да си набавя доказателства, че е посещавала Москва, но собственик на магазин, успял да се снабди с одеянията на генерали, адмирали и полковници от КГБ, положително щеше да е в състояние дай намери исканото от нея облекло.
Отвори вратата и беше посрещната от любезна млада продавачка.
— С какво мога да ви помогна? — попита тя.
— Трябва да говоря с управителя по личен въпрос — отсече Кранц.
Момичето видимо се поколеба, но посетителката не отклони суровия си поглед, докато то не капитулира:
— Последвайте ме — въздъхна и я поведе към задната стая на магазина. Спря пред една врата и почука плахо.
Зад голямо бюро, покрито с разпилени книжа, празни кутии от цигари и наченат сандвич с колбас, седеше свръх дебел мъж с размъкнат кафяв костюм. Носеше отворена на врата червена риза, която очевидно не беше прана от няколко дни. Плешивата му глава и гъстите мустаци затрудняваха доста преценката за неговата възраст. По всяка вероятност беше не само управител, но и собственик на бизнеса.
Опря двете си ръце на бюрото и отправи отегчен поглед към новодошлата. След миг лицето му се разтегна във вяла усмивка, което още по-силно подчерта двойната му брадичка.
— Какво желаете? — попита той, а от интонацията му личеше, че не му се вярва да си заслужава усилието да се занимава с тази жена.
Кранц му обясни какво точно иска. Мъжът слуша известно време внимателно, постепенно взе да повдига изненадано вежди, а накрая избухна в смях.
— Скъпичко ще струва такова нещо — рече най-сетне. — А и ще отнеме доста време.
— Униформата ми е необходима до двайсет и четири часа.
— Невъзможно — сви рамене мъжът.
Кранц извади пачка долари от джоба си, отдели една стодоларова банкнота и я постави на бюрото.
— За двайсет и четири часа — повтори тя.
Човекът повдигна само вежди, но погледът му не се отделяше от лицето на Бенджамин Франклин.
— Истината е, че имам някои контакти…
Посетителката остави още една банкнота.
— Дори сега се сещам за един човек, който ще свърши работа.
— Ще ми трябва и паспортът й.
Още две банкноти се присъединиха към предишните.
— Възможно, но няма да е никак лесно.
Нови две стодоларови банкноти се озоваха на масата, така че станаха общо шест.
— Все нещо може да се измисли… — Той замълча. — На подходящата цена.
— Получавате още хиляда, ако всичко, което ми е необходимо, бъде тук след двайсет и четири часа.
— Ще направя всичко възможно.
— Не се съмнявам — отбеляза Кранц и погледна часовника си. — Защото ще намалявам сумата с по двеста долара за всеки час закъснение.
Собственикът отвори уста да протестира, но след миг реши, че е по-разумно да се въздържи.
Глава 51
Таксито на Анна мина през градинската порта на Уентуърт Хол и младата жена с изненада забеляза, че на входа на къщата я чака Арабела с ловна пушка под мишница и Брунсуик и Пиктън от двете й страни. Икономът отвори вратата на колата пред гостенката, а господарката и двете кучета се запътиха да я посрещнат.
— Толкова се радвам да те видя — възкликна Арабела и целуна сърдечно Анна по двете бузи. — Идваш тъкмо за чая.
Младата жена помилва двете кучета между ушите и последва домакинята нагоре по стълбите към вътрешността на дома. Икономът и неговият помощник щяха да се погрижат за багажа. Анна пристъпи във фоайето и спря, за да се наслади спокойно на картините.