Жената на изхода се изненада, но замълча и напечата бордовата карта. Кранц я пое и влезе в самолета на „Аерофлот“, който изпълняваше полет 413 до Лондон.
Глава 53
Анна слизаше бавно по широкото мраморно стълбище и почти на всяко стъпало спираше, за да се наслади на някоя от творбите на старите майстори. Колкото повече ги гледаше… Зад гърба й нещо прошумоля. Извърна се към коридора, където се намираха стаите за гости. Видя Андрюс да излиза от нейната стая. Носеше под мишница картина. Усмихна се и изпрати с поглед иконома, докато се загуби към стълбището за прислугата.
Продължи да слиза и да оглежда за кой ли път картините по пътя си. Стигна преддверието, спря пред портрета на лейди Катрин Уентуърт и продължи по настланото с бели и черни квадратни мраморни плочи фоайе.
Когато влезе в дневната, видя Андрюс да поставя Ван Гог на статив в центъра на стаята.
— Какво ще кажеш? — попита Арабела, като отстъпи назад, за да се наслади на автопортрета.
— Не мислиш ли, че на господин Накамура това може да се стори някак. — Анна се замисли коя дума да подбере.
— Грубо, нахално, демонстративно? Коя от тези думи избираш, скъпа? — предложи Арабела и се обърна към младата жена, която избухна в смях. — Кажи си го направо. Истината е, че съм притисната до стената. Нямам време и никакъв избор.
— Трудно е да ти повярвам, като те гледам — отбеляза Анна, която не можеше да не се възхити на дългата рокля от розова тафта и на диамантената огърлица. Редом до нея малката черна рокля на „Армани“, която беше избрала, изглеждаше твърде обикновена.
— Много мило от твоя страна, скъпа, но ако имах твоята фигура и красивото ти лице, нямаше да се налага да се покривам от главата до петите и да се окичвам с аксесоари, които отвличат вниманието.
Анна се усмихна, оцени начина, по който англичанката я освободи от неудобството.
— Кога мислиш, че той ще вземе решение? — попита Арабела.
— Като всички колекционери, ще реши за няколко минути. Четох наскоро данни от проучване, според което мъжете решават дали искат да спят с една жена за осем секунди.
— Толкова много? — изуми се Арабела.
— На господин Накамура ще му е необходимо точно толкова време, за да реши иска ли да притежава творбата. — Погледат й не слизаше от картината.
— Да пием за това — предложи домакинята.
Андрюс пристъпи напред и предложи сребърен поднос с три чаши на него.
— Шампанско, госпожо?
— Благодаря — отговори Анна и взе високата чаша. Щом икономът отстъпи, погледът й бе привлечен от предмет, който не бе забелязала досега. Ваза, покрита с фигури от черен и тюркоазен емайл.
— Прекрасна е — възкликна тя.
— Подаръкът на Накамура — обясни Арабела. — Много ми е неудобно. Между другото, дано не съм направила faux pas15, като я поставих тук още докато господин Накамура е мой гост. — Тя замълча. — Ако смяташ, че е неподходящо, Андрюс веднага ще я изнесе.
— За нищо на света — възрази Анна. — Накамура ще бъде истински поласкан, че си я сметнала за достойна да бъде редом с големите майстори.
— Сигурна ли си? — попита стопанката на дома.
— О, да. Вазата не само стои добре в стаята, но направо грее. Има едно важно правило, когато става дума за талант — обясняваше Анна. — Всяка форма на изкуството е на мястото си, когато се нареди до равни на нея. Картината на Рафаел на стената, диамантената ти огърлица, масичката в стил „Чипъндейл“, на която си я поставила, камината на Наш16 и платното на Ван Гог, всички те са произведения на големи майстори. Нямам представа кой е човекът, създал този предмет — продължаваше Анна, без да може да откъсне очи от майсторското преливане на тюркоазеното в черното, напомнящо на топенето на свещ. — Без съмнение, в своята страна той е признат майстор.
— Не точно майстор — обади се глас от дъното на стаята.
Двете жени се обърнаха и видяха, че господин Накамура е влязъл при тях. Беше облякъл официално сако за вечеря и сложил папийонка, която Андрюс положително щеше да оцени по достойнство.
— Но защо? — попита Арабела.
— Във вашата страна — започна гостът — отдавате почести на онези, които „постигат величието“, ако цитираме известен ваш поет, като ги удостоявате със звания — рицар или барон, докато ние в Япония ги обявяваме за „национално богатство“. Ето защо сметнах за подходящо да предложа тази ваза в дом като Уентуърт Хол, защото от дванайсетте най-велики грънчари в историята единайсет са японци, с едно-единствено изключение — Бърнард Лийч от Корнуол. Не сте го удостоили с титлата лорд, нито сте го посветили в рицарско звание, затова пък ние го обявихме за „национално богатство“.
16
Британски архитект (1762–1836) от Уелс, проектирал голяма част от кралските домове в Англия. — Б.пр.