— И му предай моите поздрави — додаде Джак.
— Том, отваряй си очите — поръча Маки.
— Разбрано, сър — долетя от Лондон.
Маки натисна бутона за прекъсване на линията.
— Искам да вземеш първия самолет за Лондон — нареди на своя агент. — Ако Кранц възнамерява да се разправи с Петреску, нека да разбере, че я чакаме. Измъкне ли се повторно, да знаеш, че аз отивам в пенсия, а ти можеш да се простиш с мисълта за повишение.
Джак смръщи вежди, но не отговори.
— Нещо те мъчи — отбеляза Маки.
— Не проумявам защо снимка, на която Фенстън се здрависва с президента на страната, е „доказателството, от което имаш нужда“… — той замълча. — Май се сещам защо Кранц поема такъв риск да отиде в Уентуърт Хол за втори път.
— Какво предполагаш? — попита Маки.
— Според мен целта е да задигне оригиналния Ван Гог — отвърна Джак. — След това ще се опита да го достави на Фенстън.
— Искаш да кажеш, че Петреску не е основната й цел, така ли?
— Така си мисля. Но види ли я там, няма да пропусне да я убие. Ще го приеме като бонус към сделката си с Фенстън.
Глава 55
Беше 7,41 вечерта на 25 септември. Кранц възнамеряваше да се появи в Уентуърт Хол след 8:00.
По това време Арабела придружаваше гостите си към трапезарията на дома.
Облечена от главата до петите в прилепнал по тялото черен спортен костюм, Кранц обиколи два пъти оградата на имението, за да прецени откъде е най-добре да влезе. С положителност нямаше да е през главния вход. Макар високият каменен зид, който опасваше имота, да е бил построен първоначално така, че да е непреодолим за проникване отвън, първо от страна на французите, а после и на немците, в началото на двайсет и първи век, когато парите вече не достигаха, въпреки усилията на собствениците положително имаше поне няколко места, през които местните хлапета се промъкваха, за да крадат ябълки.
Когато най-сетне откри подходящо място, за Кранц не беше никакъв проблем да се покатери и да скочи от вътрешната страна на зида. Остана да лежи така известно време и да се ослушва, докато облак не скри за малко луната. Мигом скочи и бързо претича трийсет-четирийсет метра, които я деляха от сенките на малка група дървета край брега на малката река. Изчака появата на луната, за да огледа по-добре терена. Трябваше да прояви търпение. В този занаят всяко привързване води до грешки, а те не могат да бъдат така лесно поправени както в някои други професии. От мястото, което си избра, имаше добра видимост към къщата, но минаха още четирийсет минути, докато тежката дъбова врата се отвори и на прага застана мъж с фрак и бяла връзка, който пусна навън две високи кучета за вечерната им разходка. Животните надушиха безпогрешно миризмата на чужд човек и се спуснаха с лай към нея. Тя ги чакаше спокойно.
Англичаните, учеше я на времето нейният инструктор, са нация, която обича животните, и можеш да познаеш към коя класа принадлежи даден човек според породата на кучетата в дома му. Работническата класа гледа хрътки, средната — кокер шпаньоли и джак ръсел териери, докато новобогаташите предпочитаха ротвайлери или немски овчарки, за да пазят богатството им. По-издигната класа харесваше лабрадори — кучета, непригодни за защита, защото са по-склонни да близнат ръката ти, отколкото да вземат кокала, който им подаваш. По повод на лабрадорите тя научи и думата „лигльо“. Единствено кралицата имаше корги.
Кранц не мърдаше. Кучетата наближаваха и само за секунди спираха, доловили и друга, по-апетитна миризма, която ги накара да размахат още по-енергично опашки. Кранц бе спряла в магазин за месо на Фулам Роуд и бе избрала двете най-хубави парчета пържола, които намери. Бяха толкова крехки, че сигурно и гостите на Уентуърт Хол не биха ги пренебрегнали. Знаеше, че в такива моменти не бива да се правят никакви икономии. Това щеше да е последната вечеря на двете псета.
Тя разпръсна около себе си дребни хапки и застана неподвижно в центъра на този своеобразен кръг, сякаш бе ням сервитьор. Щом Брунсуик и Пиктън попаднаха на първите парчета, те забиха носове надолу, без да обръщат внимание на човешката фигура наблизо. Кранц приклекна бавно, опря едното си коляно в земята и започна да подхвърля нови парчета, там, където виждаше, че някое вече е погълнато. От време на време кучетата спираха, за да преглътнат, и отправяха тъжни погледи към нея, махаха опашки ентусиазирано и едва тогава се връщаха отново към месото.