Преди да излезе от стаята за закуска, спря за миг пред портрета на Уелингтън. Поклони се леко пред Железния херцог, убеден, че той е останал доволен от развитието на събитията снощи.
Докато се спускаше надолу по мраморното стълбище, забеляза Андрюс в преддверието. Икономът наглеждаше последните приготовления за изнасянето на Ван Гог, вече с оригиналната си рамка. Помощникът му поставяше внимателно дървената кутия до изхода, за да може да бъде подръка, когато пристигне колата на Накамура.
Тъкмо бе стигнал най-долното стъпало, когато Арабела шумно отвори вратата на стаята за закуска.
— Добро утро, Такаши — поздрави го сърдечно. — Искрено се надявам въпреки снощните събития да си си починал.
— Благодаря ти, Арабела — отговори той и извърна глава към куцукащата надолу по стълбите Анна.
— Не знам как да ти благодаря — рече младата жена.
— „Сотбис“ щяха да ме одерат с далеч по-голяма сума — подхвърли Арабела, без повече обяснения.
— А знам също, че и Тина… — опита се да продължи Анна, но беше прекъсната от отривисто почукване на вратата.
Накамура спря насред помещението, а Андрюс с бързи стъпки тръгна да отвори.
— Това вероятно е моят шофьор — обади се японецът.
— Добро утро, господине — рече икономът.
Арабела се приближи да види кой е и широко се усмихна на неочаквания гост.
— Здравей, Джак — поздрави тя. — Радвам се, че идваш навреме за закуска. Отскочил си случайно от Щатите или прекара нощта в местното полицейско управление?
— Не, Арабела. Разказаха ми за подвизите ти снощи — ухили се Джак.
— Ето го и моят герой — присъедини се към възторженото посрещане Анна. Надигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Появи се тъкмо навреме, за да ни спасиш.
— Не беше много честно — укори го Арабела — да предупреждаваш местната полиция, и на първо място шефа на управлението.
Анна се обърна към Накамура.
— Това е моят приятел Джак Фицджералд Делейни.
— Който несъмнено има кръщелно име Джон — предположи японецът, докато се здрависваше с Джак.
— Съвършено вярно, сър.
— Такива имена се избират от майка ирландка или може би сте роден на двайсет и втори ноември 196317?
— Виновен и по двете обвинения.
— Много смешно — подхвърли само Арабела и поведе гостите си към стаята за закуска. Анна заразказва оживено на Джак защо е превързан крака й.
Домакинята покани Накамура да седне от дясната й страна. Даде знак на Джак да заеме стола отляво.
— Седни до мен, младежо. Има още няколко въпроса, които бих искала да ти задам.
Джак забеляза блюдото с бъбреци с подправки и посегна към ножа и вилицата.
— Засега може да забравиш за храната — скастри го домакинята, — поне докато не им разкажеш защо не съм на първа страница на „Дейли Мейл“ с разказ за героичните ми действия снощи.
— Нямам представа за какво говорите — опита да се измъкне Джак, докато Андрюс му наливаше кафе.
— И ти значи. Нищо чудно, че толкова много хора нямат доверие в теориите за заговори и полицейски акции. Хайде помисли малко, Джак.
— Когато разговарях тази сутрин с колегите си от МИ 5, те ме увериха, че нито един терорист не е прекрачил границите на тази страна през последните двайсет и четири часа.
— С други думи, тя се е измъкнала пак — намеси се Анна.
— Не съвсем. Мога да ви уверя, че жена, висока около метър и петдесет, с тегло към четирийсет килограма и с рана от куршум, е прекарала нощта в затвора „Белмарш“.
— Откъдето сигурно ще избяга — предположи Арабела.
— Никой не е избягал от „Белмарш“ досега.
— В крайна сметка сигурно ще я изпратят в Букурещ.
— Съмнявам се — възрази Джак. — На първо място, няма никакви данни, че тя е влязла в тази страна, пък и никой няма да търси жена точно в този затвор.
— В такъв случай ти позволявам да си вземеш малко гъби.
Джак отново посегна към вилицата и ножа.
— Горещо ги препоръчвам — обади се Накамура и се надигна от мястото си. — За съжаление се налага да ви напусна, защото има опасност да закъснея за моята среща.
Наложи се Джак за втори път да остави вилицата и ножа и да се изправи заедно с всички да изпрати господин Накамура.