Само три дни по-късно Крис младши бил намерен с прерязано гърло в тоалетната на гей бар.
По това време Фенстън бил все още на почивка в Италия и в папката на Джак имаше копия от неговата хотелска сметка, самолетните билети и дори сведения за покупките, които беше направил там с кредитната си карта в няколко местни магазина и ресторанта.
Картините незабавно били свалени от търга на „Кристис“, докато полицията на Ел Ей не завърши разследването си. След осемнайсет месеца никакви сериозни следи и доказателства не били открити и полицейското управление на Лос Анджелис прибрало досието в архива на неразрешените случаи. Сестрата на Крис останала само с „Кристина“, яхтата, която баща й толкова много обичал.
Джак премести шумно досието на Крис настрани и се загледа в папката, която сега лежеше пред него. Най-отгоре бе написано „Мария Васконселос“, вдовица от Бразилия, наследила къща с парк, осеян със статуи, ала не такива, каквито украсяват градските паркове. Мур, Джакомети, Ремингтън, Ботеро и Колдър бяха автори на някои от произведенията, оставени в наследство на сеньора Васконселос. За нещастие след смъртта на съпруга си тя се влюбила в някакъв жиголо и когато младежът предложил… Телефонът на бюрото на Джак иззвъня.
— Обаждат се от посолството ни в Лондон. На втора линия — съобщи секретарката му.
— Благодаря ти, Сали. — Джак знаеше, че няма кой друг да го търси от Лондон, освен Том Красанти, постъпил на работа във ФБР в един и същи ден с него.
— Здравей, Том, как си? — попита, преди още да е чул гласа отсреща.
— Добре — отвърна Том. — Все още тичам всеки ден, макар да не съм в такава добра форма като теб.
— А какво прави моят кръщелник?
— Учи се да играе крикет.
— Изменник. Имаш ли някаква добра новина за мен?
— Не — гласеше отговорът на Том. — Точно затова се обаждам. Ще се наложи да откриеш ново досие.
По гърба на Джак полазиха студени тръпки.
— Кой е този път? — промълви едва чуто.
— Името на жената е лейди Виктория Уентуърт.
— Как е починала?
— По идентичен с останалите жертви начин. Прерязано гърло. Почти сигурно е, че е с кухненски нож.
— Какво е преследвал Фенстън този път?
— Автопортрет на Ван Гог.
— На стойност?
— Шейсет или седемдесет милиона долара.
— Вземам първия самолет за Лондон.
Глава 8
В 7,56 Анна затвори папката с надпис „Уентуърт“ и се наведе да отвори най-долното чекмедже на бюрото си. Изхлузи маратонките и обу черни обувки с високи токове. Стана от стола, събра останалите папки и се погледна в огледалото — нямаше дори косъм, който да не е на мястото си.
Излезе от кабинета си и се отправи към големия кабинет в дъното. По пътя срещна трима-четирима души от персонала, които я поздравиха с „Добро утро“. Тя отговаряше на всички с усмивка. Почука леко на вратата — сигурна беше, че Фенстън вече е зад бюрото си. Ако закъснееше и с една минута дори, при влизането й той поглеждаше часовника си. Анна изчака да чуе покана, но я изненада внезапното отваряне на вратата и тя се изправи лице в лице с Карл Липман. Беше в костюм, който удивително приличаше на този на Фенстън, макар и не от същата класа.
— Добро утро, Карл — поздрави тя бодро, но така и не получи отговор.
Председателят вдигна очи и с жест й посочи да седне срещу него. Той също не я поздрави, но и нямаше навик да го прави. Липман застана отдясно на своя началник, на половин стъпка от стола му. Приличаше на кардинал, който стои зад креслото на папата, за да му е винаги подръка. Позицията му беше отдавна определена. Анна очакваше всеки момент в кабинета да влезе Тина с чаша и еспресо кафе, но вратата към стаята на секретарката оставаше затворена.
Анна насочи поглед към картината на Моне — пейзаж от Аржантьой, закачена на стената зад гърба на председателя. Моне беше рисувал няколко пъти този сюжет по различни поводи, но това бе един от най-сполучливите варианти. Веднъж бе попитала Фенстън как е открил платното, но той не даде ясен отговор. С положителност се беше сдобил с нея преди нейното постъпване в банката.