Първата й мисъл беше, че вероятно гръмотевица е паднала над сградата, но бързо отхвърли подобна възможност, защото се сети, че по небето днес не видя нито един облак. Наоколо цареше необикновена тишина и Анна дори си каза, че може да е оглушала, ала тази мисъл много скоро беше опровергана от писъка, който се разнесе: „Господи! О, Господи!“, веднага след като вътре се посипа истинска градушка от начупени стъкла, извити метални парчета, а всевъзможни части от офис мебели излетяха през прозорците навън.
Сигурно е нов бомбен атентат, помисли си Анна. Хората, преживели терористичния акт през 1993 година, разказваха какво им се беше случило в онзи мразовит февруарски следобед. Някои от тези разкази бяха доукрасени, други се доверяваха на ухо, но фактите бяха ясни. Камион, натъпкан с експлозиви, се беше врязал в приземния етаж на сградата. При експлозията загинаха шест души, а повече от хиляда бяха ранени. Пет подземни етажа бяха унищожени и спасителните отряди в продължение на близо няколко часа евакуираха работещите в сградата. От този момент всеки, който работеше в Световния търговски център, участваше безропотно в редовните учебни противопожарни тренировки. Анна се опита да си спомни инструкциите за подобна ситуация.
Пред очите й изникна текстът, отпечатан с червено на изходите към стълбищата на всеки етаж: „В случай на опасност не се връщайте в офиса си, не използвайте асансьорите, напуснете сградата по най-близкото до вас стълбище.“ Преди всичко обаче трябваше да провери ще може ли да се изправи, таванът се бе срутил върху нея, а и сградата продължаваше да се люлее. Тя се размърда и се опита да се надигне. Беше натъртена й порязана на няколко места, но общо взето, нищо не беше счупено. Разкърши се, както обичаше да прави, преди да започне сутрешния крос.
Обърна гръб на разпиляното съдържание на своя кашон и се насочи с предпазливи стъпки към входа на стълбището в центъра на сградата. Колегите й, които също като нея се бяха посъвзели, се изправяха вече, някои се връщаха към бюрата си, за да си приберат нещата.
Докато крачеше по коридора, чуваше да валят въпроси, на които самата тя нямаше отговор.
— Какво трябва да правим сега? — питаше една секретарка.
— Накъде да вървим, нагоре или надолу? — искаше да знае някаква чистачка.
— Дали да не чакаме да ни спасят? — интересуваше се млад брокер.
На тези въпроси вероятно можеше да отговори шефът на охраната Бари, но от него нямаше и следа.
Щом стигна стълбището, Анна се присъедини към малобройна група чиновници, някои безмълвни, други плачещи, които също не знаеха какво точно да правят, нито пък имаха представа какво е причинило експлозията или защо сградата продължава да се люлее. Лампите на стълбището едва–едва мъждукаха, но светлоотражателните ленти под всяко стъпало ориентираха къде да стъпват.
Някои от хората около нея се опитваха да влязат във връзка със свои близки от външния свят чрез мобилните си телефони, но твърде малко от тях успяваха. Едно момиче се бе свързало с приятеля си и споделяше, че началникът й я освободил от работа до края на деня. Мъж говореше със съпругата си и препредаваше наученото от нея на хората наоколо.
— Самолет се е забил в Северната кула — обяви той.
— Къде? Къде по-точно? — разнесоха се въпроси от всички страни.
— Някъде над нас, вероятно над деветдесетия етаж — съобщи мъжът, след като предаде въпроса на своите спътници.
— А какво да правим ние? — тревожеше се главният счетоводител, все още на площадката на своя етаж.
Мъжът зададе въпроса на съпругата си и зачака да чуе нейния отговор.
— Кметът препоръчал всички да напуснат сградата час по-скоро.
Всички от осемдесет и втория етаж се запътиха надолу по стълбите. Анна хвърли поглед към прозореца между етажите и с изненада установи колко много хора продължаваха да седят по работните си места, сякаш са публика на театрално представление и са още под впечатлението от актьорската игра.
Тя реши да последва съвета на кмета на града. Започна да брои стъпалата между етажите — осемнайсет, което по груба сметка означаваше поне още хиляда и петстотин, докато стигне фоайето при входа. Все повече хора прииждаха от офисите си и тя имаше усещането, че се намира в метрото по време на най-натоварения час. Беше изненадана колко спокойни бяха хората, които се движеха надолу.