Много скоро потокът се раздели подобно на пътните платна на някоя магистрала — най-дясното платно бе за най-бавните, следваха по-бързите, а най-лявото бе скоростното платно. И също като на пътя, не всеки спазваше правилата. От време на време потокът спираше поради нечие объркване, но след малко отново се раздвижваше. На всяка площадка и завой настъпваха известни размествания. Анна отмина възрастен мъж с черна мека шапка. Спомни се, че го беше срещала няколко пъти през последната година, все със същата шапка. Извърна се и му се усмихна, а той повдигна елегантно шапката си за поздрав.
Тя не спираше уморителното спускане надолу. Някои етажи преодоляваше само за няколко секунди, но при други устремът й биваше възпрепятстван от уморени чиновници. Стори й се странно, че само след няколко етажа те вече бяха изчерпали силите си. Външното „платно“ ставаше все по-натоварено и все по-често тя не успяваше да поддържа „превишена скорост“.
На шейсет и осмия етаж до слуха й стигна първата ясно формулирана заповед:
— Движете се вдясно и не спирайте — нареждаше нечий властен глас някъде отдолу. С всяка следващо стъпало заповедта се чуваше все по-ясно, но едва след няколко етажа забеляза шлема на първия пожарникар, който се изкачваше нагоре. Носеше торбест костюм от специална, издържаща на високи температури материя и се потеше обилно под черната каска, на която бе написан личният му номер: 28. Анна се чудеше как ли ще се чувства този мъж след още трийсет етажа. На всичкото отгоре целият беше окичен с всевъзможни приспособления — голяма намотка въже, две кислородни бутилки на гърба, все едно бе алпинист, отправил се да покори Еверест. По петите го следваше друг пожарникар, който влачеше широк маркуч и стискаше в другата си ръка бутилка вода. Той също бе плувнал в пот и по едно време свали каската и поля главата си с вода.
Онези, които напускаха офисите си и се присъединяваха към човешкия поток надолу, бяха по-мълчаливи, докато възрастен мъж не се препъна и не се стовари върху жената пред него. При падането тя поряза крака си и се разкрещя на мъжа.
— Не обръщайте внимание — промълви някакъв мъж зад Анна. — Извървях този път и при атентата през деветдесет и трета и мога да ви уверя, че досега нищо не сте видели.
Анна се наведе и помогна на падналия човек да се изправи, с което забави не само своето придвижване, но и на останалите хора.
На всяка поредна площадка тя хвърляше поглед към стъклените прегради, разделящи стълбището от офисите, и с изненада установяваше, че все още има хора, които седят пред бюрата си, очевидно доволни от спокойствието на етажа. Успяваше да долови дори откъслечни реплики през отворените врати. Чу как на шейсет и втория етаж някакъв брокер се опитваше да приключи сделка, преди да отворят борсите. Друг пък беше втренчил очи в потока хора по стълбището и говореше оживено сякаш бе коментатор на футболен мач. От думите му Анна схвана, че разказва на приятел от Южната кула какво става в Северната.
Все повече и повече пожарникари се качваха нагоре и по този начин превръщаха движението в двупосочно. Не спираха да подвикват: „Минете вдясно! Не спирайте! Не спирайте!“ Анна се стараеше да не спира, но много често скоростта й на придвижване се диктуваше от най-бавните участници в движението. Сградата бе престанала да се люлее, но по лицата на хората наоколо ясно бяха изписани напрежение и страх. Не знаеха какво се е случило над тях, нито пък имаха някаква представа какво ги очаква долу. На Анна й стана неудобно, когато подмина малка група, която носеше възрастна жена на кожен стол. Кракът й беше подут, а дишането — неравномерно и накъсано.
Надолу, надолу, надолу, минаваше етаж след етаж, но някъде на петдесетия дори тя се почувства изморена. Мислеше си за Ребека и Тина и се молеше да не им се е случило нещо лошо. Остана й време дори да се сети за Фенстън и Липман, които по всяка вероятност си седяха в кабинета на председателя, убедени в своята недосегаемост.
Колкото по-надолу слизаше, толкова по-уверена се чувстваше, че вече е в безопасност и че много скоро, ще се събуди от този кошмар. Някой пред нея пусна типична нюйоркска шега и тя намери сили да се усмихне, когато най-неочаквано зад нея се разнесе писък:
— Втори самолет е ударил Южната кула.
Глава 11
Джак беше възмутен от своята първа реакция на новината за бомбена експлозия. Сали се втурна в стаята му и съобщи развълнувано, че самолет се е врязал в Северната кула на Световния търговски център.
— Да се надяваме, че е уцелил точно офиса на Фенстън — спонтанно рече той.