Следваща му мисъл бе малко по-професионална и той я сподели със своя старши Дик Маки и останалите старши специални агенти в командния център. Докато колегите му грабваха телефоните, за да разберат повече подробности за случилото се на около петстотин метра от тяхната сграда, Джак заяви на своите началници, че за него няма съмнение — става дума за добре планиран терористичен акт. Когато вторият самолет удари Южната кула в 9,03, единственото, което се отрони от устата на Маки, беше:
— Добре, но на коя организация?
Третата реакция дойде с известно забавяне и откровено казано, изненада самия него. Пожела искрено Анна Петреску да се е спасила. А когато петдесет и шест минути след удара Южната кула се сгромоляса, той беше сигурен, че много скоро това ще се случи и със Северната кула.
Джак се върна в кабинета си и включи компютъра. Едно след друго се нижеха съобщения от временния им офис в Масачузетс, според които атаката бе започнала от Бостън. Във въздуха имало още два самолета. От обаждания на пътници в двете машини, излетели от същото летище, ставаше ясно, че също били под контрола на терористи. Единият от самолетите в момента се движел към Вашингтон.
По време на първия удар президентът на страната беше на посещение в едно училище. Охраната спешно го прибрала и го отвела в специално подготвената за такива случаи военновъздушна база в Луизиана. Вицепрезидентът Дик Чейни беше във Вашингтон и вече бе издал заповед двата самолета да бъдат свалени. Засега нарежданията му не бяха изпълнени. Чейни се интересуваше също така коя организация е поела отговорността за нападенията, тъй като се очакваше следобед президентът да направи обръщение към нацията. Джак не мърдаше от бюрото си и приемаше съобщения от агентите, които работеха навън, и предаваше на Маки всичко, което му се виждаше важно и съществено. Джо Кориган например предаде, че Фенстън и Липман са забелязани да влизат в сграда на Уолстрийт секунди преди първият самолет да удари Северната кула. Джак огледа разпръснатите по бюрото си папки и за миг му се прииска да можеше да надраска отгоре: „Случаят приключен“.
— А Петреску? — попита той.
— Нямам представа — отговори Джо. — Единственото, което знам, е, че е влязла в сградата в седем и четирийсет и седем и от този момент досега не е забелязана.
Джак вдигна поглед към телевизионния екран. Третият самолет беше ударил Пентагона. Белият дом вероятно ще е следващата мишена, помисли си той.
— Втори самолет удари Южната кула — повтаряше жената след Анна. Тя просто отказваше да повярва, че такъв откачен инцидент може да се повтори в един и същ ден.
— Значи не е случайно — обади се нечий глас. Сякаш човекът беше прочел мислите й. — Единственият случай, когато самолет се удари в сграда в Ню Йорк, беше през 1945 година. Заби се в седемдесет и деветия етаж на Емпайър Стейт Билдинг. Но тогава денят беше мъглив, пък и липсваха съвременните технически средства. А и не забравяйте, че въздушното пространство над града е забранена за полети зова, което значи, че нападението е било много добре организирано. Обзалагам се, че ние не сме единствените в беда.
Само за няколко минути се посипаха всевъзможни теории за конспирации, терористични атаки и необикновени случки, и то все от устата на хора, които нямаха никаква представа какво говорят. Ако не се налагаше да бързат и да си внимават в краката, положително приказките щяха да са като истинска лавина. Анна изведнъж си даде сметка, че за много от хората около нея бъбренето бе начин да потиснат страха и паниката си.
— Придържайте се към дясната страна и не спирайте да се движите! — повтаряше всеки униформен, който се появяваше на стълбите.
Някои от служителите, които слизаха надолу, бяха започнали да се изморяват и Анна успяваше да ги задмине. Беше искрено благодарна за часовете, прекарани в тичане из парка, както и за поредицата изливания на адреналин, които я крепяха.
Беше вече някъде към четирийсетия етаж, когато за първи път обонянието й долови миризмата на дим, и чу силната кашлица, която мъчеше хората на долните етажи. Само една площадка по-долу усети, че димът се сгъстява и бързо изпълва дробовете й. Покри очи с ръка и започна да кашля неконтролируемо. Спомни си прочетеното някъде, че деветдесет процента от смъртните случаи при пожар се дължат на задушаване. Страховете й се потвърдиха, когато забеляза, че хората пред нея забавят темпото и почти спират. Кашлянето стана повсеместно, сякаш беше епидемия. Дали пък не бяха попаднали в капан и вече нямаше изход навън?