Когато Фенстън чу втората подобна на изригване на вулкан експлозия, той остави слушалката да виси безпомощно и изтича до прозореца. Минути по-късно до него застана Липман. Известно време съзерцаваха в мълчание срутването на Южната кула.
— Всеки миг ще рухне и Северната.
— В такъв случай можем да смятаме, че Петреску няма да оцелее — делово заключи Липман.
— Пукната пара не давам за Петреску — отсече Фенстън. — Ако Северната кула се срути, ще загубя своя Моне, който не е застрахован.
Глава 12
Анна вече спринтираше и в същото време усещаше, че около нея става все по-тихо. Един по един писъците замираха и тя знаеше, че много скоро идва и нейният ред. Не чуваше стъпки зад себе си и за първи път искрено си пожела някой да я задмине, все едно кой, само да се отърве от чувството, че е последният човек на земята. Даде си сметка какво изпитват хората в планината, подгонени от лавина със скорост десет пъти по-голяма от тази, на която е способно кое да е човешко същество. Само дето плътно зад нея приближаваше не бяла, а черна лавина.
Пое дълбоко въздух, за да стимулира тялото си да развие скоростта, която не беше постигала никога досега. Запретна подгизналата и смачкана бяла копринена блуза, отдавна загубила първоначалния си цвят, и покри уста с единия й край, секунда след това сивият облак я погълна.
Силната въздушна струя я пое и я запрати встрани. Желанието да се движи обаче не секваше. Успя да се примъкне едва няколко стъпки, след което се закашля неудържимо. Провлачи се около метър, след това още един, докато най-неочаквано главата й се удари в нещо твърдо. Протегна длан напред и усети хладната повърхност на стена. Опита се да се движи покрай нея, но тутакси възникна въпросът: В правилна посока ли се движа? Към облака или обратно на него? Пепел, пясък, прах изпълваха устата, очите, ушите, носа, косата, Анна имаше усещането, че жива ще изгори. Сети се за хората, които бяха скочили от високите етажи, смятайки, че така поне ще намерят една по-бърза смърт. Едва сега ги разбра, но нямаше откъде да скочи и оставаше само да се пита още колко ще издържи, преди да се задуши. От сърце се помоли това да стане по-бързо. Пристъпи напред, коленичи и започна да се моли.
Отче наш… първите думи внесоха известно спокойствие в мислите й и тъкмо се канеше да затвори очи и да се отпусне на каменната настилка, когато пред нея блесна светлината на полицейска лампа. Ти който си на небето… направи свръхусилие да се изправи и да приближи мигащата светлина. Да се свети името ти… Колата отмина, тъй като хората вътре нямаше как да знаят за нейното присъствие, нито да чуят жалния й вопъл. Да бъде царството ти… Анна падна отново на земята, при което ожули коляното си на каменния бордюр Както на небето, така и на земята… Не изпита никаква болка. Поне можеше да се държи с дясната ръка за ръба на тротоара и да се придвижи, колкото й стигаха силите. Тъкмо щеше да спре да диша, когато й се стори, че докосва нещо топло. Нима беше попаднала на живо същество?
— Помощ — пророни тя едва чуто, без да очаква какъвто и да било отговор.
— Дайте ми ръката си — долетя незабавно. — Опитайте се да се изправите. — Невидим мъж я подкрепи да стъпи на крака. — Виждате ли онзи триъгълник светлина? — попита той. Тя не можеше да види дори накъде сочи човекът. Завъртя се на пета, за да се огледа във всички посоки, но около нея цареше пълен мрак… Не! Някъде далеч, едва-едва забеляза слънчев лъч, който се мъчеше да пробие плътния облак. Анна стисна ръката на непознатия и двамата полека-лека се насочиха към светлата точка, която с всяка следваща стъпка ставаше все по-ярка. Най-сетне изплуваха от ада и се озоваха обратно в Ню Йорк.
Анна се извърна към покритата със сива пепел фигура, спасила живота й. Униформата на мъжа бе така плътно покрита с прах и мръсотия, че ако не беше характерната шапка на главата му и просветващата значка, по нищо не можеше да познае, че това е полицай. Човекът се усмихна и в прахта по лицето му се образуваха ситни като паяжина пукнатини, все едно бе наплескано с грим, дебел поне един сантиметър.
— Продължавайте да се движите към светлината — рече и изчезна отново в плътния сив облак, преди тя да успее дори да му благодари.