— Да, спомена.
— А каза ли ви защо?
— В големи подробности.
— И въпреки това смятате, че можете да имате делови отношения с нея?
— Смятам. Нещо повече, надявам се да я убедя да се присъедини към моя екип във фондацията.
— Въпреки факта, че бях принуден да я освободя за поведение, непристойно за служител на банка.
— Не на банка, господине, а на вашата банка.
— Не ме учете как да се изразявам — изсъска Фенстън.
— Така да бъде — съгласи се Накамура. — Нека все пак уточня нещо. Ако доктор Петреску все пак приеме да работи за мен, много бързо ще разбере, че ние не толерираме опити за изнудване на клиентите и ограбване на наследството им.
— А как гледате на служители на банки, които задигат банкови активи на стойност сто милиона долара?
— Много ми е приятно да чуя, че оценявате така високо картината, защото собственикът…
— Аз съм собственикът — изрева Фенстън, — съгласно законите на щата Ню Йорк.
— Тяхната власт не се простира до Токио.
— Доколкото знам, вашата компания има офиси в Ню Йорк.
— Ето поне едно нещо, за което съм съгласен с вас — отбеляза Накамура.
— В такъв случай няма пречки да изпратя в офиса ви писмено предупреждение, ако сте толкова глупав, че да се опитате да купите моята картина.
— От чие име ще бъде издадено това предупреждение? — попита Накамура.
— Какво намеквате? — изкрещя Фенстън.
— Моите адвокати в Ню Йорк трябва да знаят срещу кого ще се изправят. Дали срещу Брайс Фенстън, председател на „Фенстън Файнанс“ или срещу Нику Мунтеану, човекът, който изпра парите на доскорошния диктатор на Румъния — Чаушеску?
— Не ме заплашвайте, Накамура, или ще…
— Ще счупите врата на моя шофьор може би?
— Следващия път няма да бъде шофьорът.
Настъпи дълга пауза, преди Накамура да проговори.
— Може би в такъв случай няма да е зле да обмисля действията си и дали наистина си заслужава да купувам Ван Гог.
— Разумно решение — отбеляза Фенстън.
— Благодаря, господин Фенстън. Убедихте ме, че едва ли ще е разумно да предприема замислените от мен стъпки.
— Знаех си, че ще се вразумите в крайна сметка — заключи Фенстън, преди да затвори телефона.
Когато час по-късно Анна се качи на самолета за Букурещ, беше сигурна, че е раздрусала човека на Фенстън. От разговора й с Тина навярно са си извадили заключението, че е тръгнала за Лондон, за да вземе картината от мястото, „където винаги е била“. Уловка, на която Фенстън и Липман вероятно вече са се хванали.
Май попреигра, като прекара толкова време на гишето на „Бритиш Еъруейс“, а също и в чакалнята пред изход 91 В. Номерът с момченцето дойде като бонус, макар че и тя се изненада от бурната му реакция на съвсем леко ощипване по глезена.
Истинската тревога на Анна бе свързана с Тина. По това време на следващия ден Фенстън и Липман щяха да разберат, че им е пробутала фалшива информация и че е наясно с подслушването на разговорите й с Тина. Боеше се, че най-малката опасност за приятелката й е да си загуби работата.
Щом колесника на самолета за Букурещ се отлепи от пистата, мислите на Анна се насочиха към Антон. Надяваше, че трите дни са му били достатъчни.
Човекът на Фенстън я гонеше по тясна пътека, в дъното на която се виждаше каменна стена, увенчана с бодлива тел. Анна знаеше, че нямаше спасение. На около метър от стената се обърна и застана лице в лице с нисък грозен мъж, който бе насочил дулото на пистолета си към сърцето й. Отскочи, усетила, че куршумът опарва едното й рамо.
— Ако искате да сверите часовника си, в момента в Букурещ е три и двайсет следобед.
Анна се събуди сепнато.
— Кой ден сме? — попита тя минаващата покрай нея стюардеса.
— Двайсети септември, госпожо. Четвъртък.
20 септември
Глава 37
Анна разтри очи и премести стрелките на часовника си.
Беше успяла да спази договорката си с Антон да се върне след четири дни. Сега най-големият й проблем щеше да е транспортирането на картината до Лондон, докато в същото време…
— Дами и господа, капитанът включи светлините на надписа: „Затегнете коланите“. Ще кацнем в Букурещ след около двайсет минути.
Усмихна се при мисълта, че човекът на Фенстън най-вероятно вече е кацнал в Хонконг и се чуди защо не я вижда да излиза от залата на пристигащите. Дали щеше да се качи на самолет за Лондон, или щеше да рискува с Букурещ? Най-вероятно щеше да пристигне в румънската столица, когато тя излита за Лондон.