Излезе отвън на тротоара и с радост видя Сергей, опрян на вратата на жълтия си мерцедес. На лицето му грееше широка усмивка. Щом я забеляза, веднага отвори задната врата на таксито си. За съжаление тя не разполагаше вече с достатъчно пари, за да му плати за услугата.
— Къде отиваме? — попита той.
— Първо трябва да се отбия в академията.
Толкова много й се искаше да му разкаже за преживяванията си през последните дни, но не го познаваше достатъчно, за да поеме такъв риск. Сърцето й се сви при мисълта, че вече не вярва на хората.
Колата спря пред стълбите на входа, точно там, където бе оставила Антон, преди да замине за Токио. Излишно беше да му казва да я изчака. Студентът, който дежуреше на входа, я упъти към залата, където професор Теодуреску изнасяше лекция по проблемите на авторството.
Анна се запъти към залата на първия етаж и тъкмо влезе вътре след няколко закъснели студенти, светлините угаснаха. Плъзна се на първото свободно място в края на втория ред. С огромно удоволствие се потопи в един свят, различен от този навън.
— Определянето на произхода и авторството на дадено произведение — започна Антон, прокарвайки ръка през косата си по характерен за него маниер, с такова удоволствие имитиран от студентите извън залата — е причина за множество спорове и конфликти сред учените. Защо? Защото проблемът е вълнуващ, винаги отворен и рядко се стига до категорични заключения. Същевременно няма съмнение, че в много галерии се излагат картини, които рядко са дело единствено на художниците, чиито имена стоят под тях. Естествено, напълно възможно е майсторът да е създал основната фигура, на Мадоната или на Христос например, и да е оставил някой свой ученик да довърши фона. Следователно трябва да решим дали няколко творби, всичките с един и същ сюжет, могат да бъдат изпълнени от един и същ майстор, или е по-вероятно някоя от тях. Да не кажем повечето, да са дело на най-блестящите му ученици, които в продължение на стотици години са бъркани с техния учител.
Анна се усмихна на израза „блестящи ученици“, спомняйки си писмото, което трябваше да предаде на Данута Секалска.
— А сега нека да разгледаме няколко примера — продължаваше Антон — и да видим ще можете ли да различите намесата на нечия чужда ръка. Първият е картина от галерията „Фрик“ в Ню Йорк. — На екрана зад Антон се появи картина. — Рембранд, почти чувам как се възмущавате, но изследователски проект от 1974 година постави под съмнение някои факти. Според участниците в него „Полският ездач“ е работа на поне двама души, единият от които може би, пак повтарям, може би е бил Рембранд. От музея „Метрополитън“, който е само на няколко пресечки от галерията „Фрик“, на отсрещната страна на Пето Авеню, не успяха да прикрият възмущението си, когато същите изтъкнати учени, участвали в това изследване, отхвърлиха авторството на Рембранд на две картини, известни като „Семейство Берестайн“, които се намират в музея от 1929 година.
Не се разстройвайте прекалено много от разправиите между тези две авторитетни институции, защото от дванайсетте творби, приписвани на Рембранд в лондонската „Уолъс Кълекшън“, само „Портрет на Титус, сина на художника“ беше обявена за действителна работа на великия холандец. — Анна толкова се вживя, че започна да си води бележки. — Следващият художник, към чиито работи бих искал да насоча вашето внимание, е велият испански майстор Гоя. За огромно притеснение на управата на музея Прада в Мадрид Хуан Хосе Хункуера, водещ специалист в света по проблемите на Гоя, изказал предположението, че „черните рисунки“, които включват призрачни видения като „Сатаната поглъща своите деца“, не може да са дело на ръката на Гоя, защото стаята, за която са били подготвяни като стенописи, е била завършена едва след неговата смърт. Друг водещ специалист и критик от Австралия, Робърт Хюс, в книгата си за Гоя посочващ, че според него те са дело на сина на художника.
Да се обърнем и към импресионистите. Работи на Мане, Моне, Матис и Ван Гог, чиито творби се излагат в галерии из целия свят, невинаги се признават от съответните специалисти. „Слънчогледите“ на Ван Гог, продадени от „Кристис“ през 1987 година за близо четирийсет милиона долара, все още са обект на обсъждане от Луи Тилборг и Ела Хендрикс от музея „Ван Гог“.
Когато се извърна, за да постави в апарата следващия диапозитив, Антон забеляза Анна сред студентите. Тя му се усмихна, а той явно се смути, защото вместо картина на Ван Гог показа картина на Рафаел, което предизвика вълна от смях сред студентите.