— Какво имаш предвид? — разтревожи се Анна.
— Трябва да има сериозна причина жена като вас да прекара нощта в кола, а не в хотел. И според мен причината е съдържанието й — посочи червената кутия. — Ето защо би било неразумно да ви видят с нея тази сутрин. — Анна го гледаше втренчено и продължаваше да мълчи. — Възможно ли е вътре да има нещо, което властите не бива да видят? — Изчака за отговор, но такъв не последва. — Така си и мислех — отбеляза Сергей. — Когато бях полковник в армията и трябваше да се свърши нещо, което не биваше да се разчува, възлагах задачата на някой ефрейтор. Установих, че никой не му обръща внимание. Мисля, че днес аз съм вашият ефрейтор.
— Ами ако те хванат?
— Ще го избегна, като дам нещо в замяна. Мислите ли, че е много забавно да си шофьор на такси, след като си бил взводен командир? Не се тревожете, скъпа. Едно-две от моите момчета работят в складовете на митницата и ако цената е добра, те няма да задават излишни въпроси.
Анна отвори куфарчето си, извади плика, който Антон й беше връчил, и подаде на Сергей пет двайсетдоларови банкноти.
— Не, не, уважаема — размаха мъжът ръце в знак на протест. — Няма да даваме подкуп на началника на полицията, а на няколко обикновени момчета. — Взе само една банкнота от двайсет долара. — А тъй като може да се наложи да прибегна до помощта им и в бъдеще — додаде, — по-добре да не вдигаме прекалено цената.
Анна се засмя.
— Когато подписваш документа, гледай подписът да е нечетлив.
— Ясно — доближи той лице към нея, — макар да не разбирам твърде вашите основания. Стойте тук и гледайте да не се показвате много. А сега ще ми трябва и вашият билет.
Анна отвори чантата си, прибра осемдесетте долара и подаде билета си за Лондон.
Сергей седна в колата, запали мотора и потегли.
Тя го изпрати с поглед, докато колата заедно с картината, багажа, билета й за Лондон и двайсет долара изчезнаха зад завоя. Единственото, което би могло да й създаде някакво усещане за сигурност, бяха един домат, една кифла и термос студено кафе.
Фенстън вдигна телефона на десетото иззвъняване.
— Току-що кацнах в Букурещ — започна жената отсреща с характерния си източноевропейски акцент, който сега звучеше някак по-отчетливо. — Червената кутия, която ви интересува, беше натоварена в самолета за Лондон, който ще кацне на „Хийтроу“ някъде около четири днес следобед.
— А момичето?
— Не знам какви са плановете й, но разбера ли ги…
— Гледай тялото да остане в Букурещ.
Връзката прекъсна.
Кранц се запъти към летището и пусна клетъчния телефон пред предната гума на спрял наблизо тежкотоварен камион. Изчака го да тръгне и едва тогава продължи към терминала.
Провери разписанието на таблото. Този път не прие за даденост, че Петреску ще лети за Лондон, тъй като същата сутрин имаше полет и за Ню Йорк. Ако жертвата й бе решила да пътува с него, щеше да се наложи да я убие тук, на летището. Нямаше да й е за първи път… На това летище точно.
Прислони се до висок автомат за напитки и зачака. Увери се, че има добра видимост към всички входове, пред които спират таксита. Интересуваше я едно определено такси с един определен клиент. Петреску нямаше да я изиграе втори път, защото сега Кранц се беше подсигурила.
След трийсет минути Анна усети известно неспокойствие. След четирийсет вече беше разтревожена. На петдесетата я обзе паника. Когато изтече първият час, започна да се съмнява, че Сергей работи за Фенстън. Много скоро обаче иззад завоя, от който не откъсваше очи, се зададе старичък мерцедес, шофиран от още по-възрастен мъж.
Сергей се усмихваше.
— На лицето ви се чете облекчение — подхвърли той шеговито, докато отваряше вратата пред нея и й връщаше билета.
— Не, не — запротестира Анна, жегна я чувство на вина.
— Пратката е готова за товарене за Лондон — усмихна се Сергей добродушно, — и ще лети в един самолет с вас — додаде, вече настанен зад кормилото.
— Добре — въздъхна тя, — в такъв случай може би е време и аз да се отправям към летището.
— Съгласен съм. — Сергей завъртя ключа на таблото. — Бъдете внимателна, защото американецът вече е там и ви чака.
— Не се интересува от мен, а от кутията.
— Видя ме, като уговарях изпращането на пратката в товарното отделение, и за още двайсет долара ще научи закъде пътува.
— Това вече не ме засяга — подхвърли тя, без повече обяснения.