Сергей изглеждаше изненадан, но не каза нищо. Насочи вниманието си към магистралата и знаците по пътя към летището.
— Страшно съм ти задължена — обади се Анна.
— Дължите ми четири долара — каза Сергей, — плюс разходите по изисканата храна. Ще приема пет.
Тя отвори чантата си и остави петстотин долара в плика на Антон, а останалите прибра в портфейла. Щом Сергей спря таксито пред главния вход на летището, му подаде плика.
— Пет долара — промълви.
— Благодаря ви, госпожо — отговори той.
— Анна — поправи го и го целуна по бузата. Не се обърна, и по-добре, защото щеше да види как от очите на стария войник се стичат сълзи.
Дали трябваше да й каже, че полковник Сергей Слатинару бе единственият близък човек, който стоеше до баща й по време на екзекуцията му.
Когато излезе от асансьора, Тина видя, че Липман излиза от вратата на нейната стая. Побърза да се шмугне в тоалетната с разтуптяно до пръсване сърце. Трескаво мислеше какви може да са последствията. Дали вече беше разбрал, че може да наблюдава и чува всичко, което става в стаята на председателя? И което беше по-лошо, дали бе разбрал, че през последната година е изпращала на своя имейл адрес поверителни документи. Опита се да изглежда по-спокойна, когато излезе в коридора и тръгна към стаята си. Едно беше сигурно — нямаше обяснение за неговото влизане в кабинета й.
Седна на бюрото си и включи екрана. Стомахът й бе все така свит. Липман беше в кабинета на Фенстън и говореше нещо разпалено, а онзи го слушаше много внимателно.
Джак видя как Анна целуна шофьора по бузата. Не можеше да забрави, че същият този човек му отмъкна двайсет долара — сума, която нямаше как да отчете в списъка с разходите си. Помисли си също, че най-вероятно възрастният мъж също като него бе прекарал безсънна нощ, докато тя беше спала. Ако задремеше, макар и за миг, се сепваше от ужас, че преследвачката ще се шмугне и ще задигне дървената кутия, макар да не я беше виждал откакто се беше качила на самолета за Лондон. Къде ли беше сега? Едва ли бе далеч. С всеки изминал час Джак си даваше сметка, че в случая си няма работа с шофьор и клиент, а по-скоро с мъж, готов да рискува живота си заради това момиче, без най-вероятно да знае дори какво има в голямата кутия. За подобна преданост трябваше да има причина.
Джак от опит знаеше, че ще бъде пълна загуба на време да се опитва да подкупва мустакатия шофьор, не така стоеше въпросът с управителя на товарното отделение обаче. Човекът го покани в кабинета си и дори ксерокопира за него документа, придружаващ тайнствената кутия. От него личеше, че е заявено да бъде натоварена на следващия самолет за Лондон. Дори вече е натоварена. Петдесетте долара не отидоха на вятъра, нищо че подписът на изпращача бе напълно нечетлив. Джак беше объркан. Ако Ван Гог беше в червената кутия на път за Лондон, какво имаше в кутията, с която тя пътува до Токио и остави в офиса на Накамура? Нямаше друг избор, освен да чака и да види дали Петреску ще се качи на следващия самолет.
Сергей проследи Анна, докато минаваше през централния вход, влачейки куфара си. Щеше да се обади на Антон по-късно, за да му съобщи, че се е качила по живо по здраво на самолета си. Младата жена се обърна и му помаха за сбогом, ето защо не разбра, че следващ клиент е влязъл в колата му. Разбра го едва когато задната врата се хлопна. Хвърли поглед към огледалото за задно виждане.
— Закъде, госпожо?
— Старото летище — отвърна клиентката.
— Не знаех, че все още функционира — кратко отбеляза, но тя мълчеше. Имаше и такива клиенти.
Много скоро Сергей отклони колата от магистралата и погледна жената в огледалото. Имаше нещо познато в нея. Дали не я беше возил и друг път? На следващото кръстовище пое към старото летище на Букурещ. Беше напълно опустяло. Оказа се прав, откакто Чаушеску се бе опитал да избяга през ноември 1989 година, тук нямаше никакво движение. Хвърли контролен поглед в огледалото, за да види има ли движение зад колата му, и отново зърна отражението на клиентката. Изведнъж спомените го връхлетяха като вълна. Сети се къде я беше виждал. Тогава косата й беше дълга и руса. И макар да бе преди десет години, очите й не се бяха променили. Очи, които не трепват, докато убиват.
Частта му беше обкръжена близо до границата с България. Много бързо ги притиснаха и ги изтикаха към най-близкия лагер за военнопленници. Все още в ушите му кънтяха виковете на някои от момчетата, доброволно тръгнали с него. Повечето току-що бяха завършили училище. И все едно дали изпяваха всичко, което знаеха, или мълчаха непреклонно, тя прерязваше гърлата им, с очи, впити в техните. Щом се убедеше, че са мъртви, с бърз замах на ножа си отрязваше главите им и ги мяташе в килията при останалите пленници. Дори най-коравите мъже се извръщаха.