Преди да затвори вратата, тя оглеждаше останалите и се сбогуваше неизменно с едни и същи думи: „Все още не съм решила, кой ще е следващият.“
Само трима от неговите хора оцеляха от нейната чистка, и то защото пристигна нова група затворници, от които Кранц се надяваше да измъкне по-актуална информация. Единственото, което полковник Сергей Слатинару можеше да прави през трийсет и седемте безсънни нощи в лагера, бе да се пита кога ли ще дойде неговият ред. Последната й жертва бе бащата на Анна, един от най-смелите мъже, които Слатинару познаваше. Заслужаваше да загине в бой, а не от ръката на касапин.
Когато най-накрая ги освободиха, едно от първите неща, които Сергей направи, бе да се срещне с жената на капитан Петреску и да й съобщи как е загинал мъжът й. Естествено я излъга, съобщавайки й, че съпругът й е загинал в битка. Защо да я натоварва с този кошмар? Съобщението на Антон, че дъщерята на капитан Петреску пристига в Букурещ и ще има нужда от… Тя бе другият човек, на когото за нищо на света не би разказал своята тайна.
Когато страстите се поуспокоиха, се пуснаха различни слухове за съдбата на Кранц. Била в затвора, после избягала, вероятно била убита. Той тайно се молеше да е оживяла, за да може да я ликвидира. Само че не вярваше, ако е жива, да се появи отново в Румъния. Толкова много хора можеха да я познаят — до един кандидати да прережат нейното гърло.
Какво ли имаше в тази дървена кутия, та да я накара да поеме подобен риск?
Когато пътят навлезе в голото поле, където някога се простираха пистите, а сега бе гъсто обрасло с бурени и тук-там се виждаха дълбоки ями, Сергей отпусна дясната си ръка към мястото под седалката, където бе скрил пистолета си. Не беше го използвал от времето, когато екзекутираха Чаушеску.
— Къде ще искате да ви оставя, госпожо? — попита той, сякаш се намираха насред оживена улица. Пръстите му обгърнаха дръжката на оръжието. Клиентката му мълчеше. Сергей погледна в огледалото, давайки си сметка, че всяко неочаквано движение ще я накара да застане нащрек. Тя не само имаше предимството да седи зад него, но в момента очевидно следеше и всяко негово движение. Бившият полковник си даде сметка, че само след минути един от двамата ще бъде мъртъв.
Показалецът му се спря на спусъка и с едва забележимо движение, сантиметър по сантиметър започна да измъква ръката си изпод седалката. Тъкмо се канеше да освободи предпазителя, когато силна ръка сграбчи косата му и я дръпна рязко назад. Кракът му машинално натисна спирачката и колата спря насред пистата. Ръката му се издигна с още няколко сантиметра.
— Къде отива момичето? — процеди жената зад него и го дръпна още по-силно, така че да може да вижда очите му.
— Кое момиче? — успя да попита Сергей, усетил вече хладното острие до кожата, точно под адамовата ябълка.
— Не си играй с мен, старче. Момичето, което остави на летището.
— Не ми каза.
— Въпреки че от известно време я возиш къде ли не. Къде отива? — повтори тя. Острието вече бе пробило кожата.
Ръката с оръжието се издигна още нагоре.
— Давам ти последен шанс — вече крещеше убийцата. Тънка струйка кръв се стичаше надолу по шията му. — Къде… отива… тя? — настояваше.
— Нямам представа — простена Сергей й в същия миг дулото на пистолета му се насочи към челото й и пръстът му натисна спусъка.
Куршумът се заби в рамото на Кранц и я отхвърли назад, ала тя все така здраво стискаше косата му. Сергей натисна отново спусъка, но между двата изстрела имаше цяла секунда. Съвсем достатъчна, за да успее тя с едно-единствено движение да пререже гърлото му.
Последното нещо, което видя Сергей, преди да издъхне, бе студеният израз на сивите очи.
Глава 39
Липман не спеше, когато телефонът иззвъня. Само един човек можеше да му се обажда в този абсурден час.
Вдигна слушалката.
— Добро утро, председателю — произнесе спокойно и равно, все едно седеше на бюрото в кабинета си.
— Кранц е намерила картината.
— Къде е?
— В Букурещ, но в момента е на път за „Хийтроу“.
На Липман много му се искаше да каже: „Нали ви казах“, но се въздържа.
— В колко каца самолетът?