— Малко след четири лондонско време.
— Ще има хора, които да я вземат.
— Трябва да я качат на първия полет за Ню Йорк.
— Къде е Петреску? — попита Липман.
— Нямам представа — отвърна Фенстън, — но Кранц ще я чака на летището. Така че не разчитай да пристигне.
Липман чу как отсреща затвориха. Фенстън никога не казваше „довиждане“. Спусна крака от леглото и отиде да вземе бележника си с телефоните. Прелисти страниците, докато намери буквата П. Погледна отново часовника си и набра един номер.
— Рут Париш — отговориха отсреща.
— Добро утро, госпожо Париш. Карл Липман на телефона.
— Добро утро — отвърна Рут предпазливо.
— Намерихме картината.
— Ван Гог у вас ли е? — възкликна жената.
— Все още не, но точно затова ви се обаждам.
— С какво мога да ви помогна?
— Намира се в товарното помещение на машина на „Бритиш Еъруейс“, която излита от Букурещ и ще кацне пред вашата врата някъде около четири следобед. — Той замълча.
— Трябва да сте там, за да я получите.
— Ще бъда там. На чие име е документът?
— Кой, по дяволите, се интересува от това? Картината е наша и е във ваша кутия. Гледайте да не прецакате отново работата. — Липман трясна телефона, преди тя да е успяла да възрази.
Рут Париш и четирима от нейните служители бяха вече на тармака, когато полет 019 от Букурещ кацна на „Хийтроу“. Веднага щом беше дадено разрешение за разтоварване, малкият електрокар на митническите власти, роувърът на Рут Париш и бронираният микробус на „Арт Локейшънс“ се наредиха в редица под товарния люк.
Ако Рут си бе направила труда да вдигне поглед, щеше да види над себе си усмихнатото лице на Анна зад един от прозорците.
Рут излезе от колата си и се присъедини към митническия служител. Беше предупредила по-рано, че иска да прехвърли една пратка от пристигаща машина в друга, която ще отпътува. Митничарят й се стори доста отегчен. Едва след конфиденциален разговор, в който научи цената на пратката, разбра защо беше избрала толкова висш служител, за да осъществи една съвсем проста операция. Само след три седмици шефовете му щяха да разглеждат кандидатурата му за повишение. Ако това прехвърляне се провалеше, можеше да се наложи да забрави поредната сребърна нашивка, която жена му чакаше да пришие на униформата му. Да не говорим за повишаването на заплатата.
Когато най-сетне отвориха търбуха на самолета, те двамата тръгнаха напред, но само митничарят поведе разговор с отговорника на товарачите.
— На борда при вас има червена дървена кутия. — Той погледна в листа пред себе си. — Някъде около метър на шейсет и около десетина сантиметра дебела. Носи печатите на „Арт Локейшънс“ от двете страни, както и номер четирийсет и седем в четирите ъгъла. Искам да я разтоварите преди целия друг багаж.
Шефът на товарачите предаде инструкцията на своите двама подчинени, които изчезнаха в тъмната паст. Когато се появиха с исканата пратка, Анна вече се бе приготвила за паспортния контрол.
— Това е — рече само Рут, щом двамата мъже подадоха дървената кутия. Митничарят кимна и електрокарът с малката платформа се приближи, за да поеме ценната пратка. Мъжът свери данните от документите, кутията и дори номерата в четирите ъгъла.
— Всичко сякаш е наред, госпожо Париш. Ако обичате, само се подпишете тук.
Рут подписа формуляра, но така и не можа да разчете подписа на изпращача. Очите на митничаря не се отделиха от хаспела на електрокара, докато кутията не бе отнесена до микробуса на „Арт Локейшънс“, където двамата помощници на Рут я поеха и натовариха в техния превоз.
— Сега трябва да ви придружа до самолета, на който ще бъде натоварена, госпожо Париш, за да мога да потвърдя, че наистина е заминала по предназначение. Едва тогава имам право да разпиша окончателните документи.
— Да, разбира се — съгласи се Рут, която вършеше тази процедура по няколко пъти на ден.
Анна вече се намираше пред лентата за багаж, когато специалният микробус започна сложните маневри от терминал 3 към терминал 4, откъдето излиташе самолетът на „Юнайтед Еърлайнс“ за Ню Йорк. Бронираната кола трябваше да чака един час, преди да се отвори товарният люк. През това време Рут научи целия живот на високопоставения митничар, дори училището, където възнамеряваше да запише третия си син, ако получи очакваното повишение. След това процесът по предаването започна. Задната врата на микробуса беше отворена, кутията — поставена на хаспела на електрокара, издигната до отвора на товарния люк, предадена на товарачите и след това прибрана в тъмния търбух.