Митничарят подписа всички формуляри и се сбогува с Рут, преди да се върне в своя офис. При нормални обстоятелства тя също би се прибрала в кабинета си, за да подреди документите, да провери съобщенията и да си тръгне. Този път обаче обстоятелствата бяха всичко друго, освен нормални. Ето защо остана в колата, докато не натовариха багажа на всички пътници и вратите на люка не бяха здраво затворени. Дори тогава не помръдна, а изчака машината да се насочи към пистата за излитане, дай дадат коридор и да се отлепи от земята. Едва тогава се обади на господин Липман в Ню Йорк. Съобщението й беше кратко:
— Пратката е вече на път.
Джак беше изненадан. Внимателно наблюдаваше как Анна се разходи из залата за пристигащите пътници, намери бюро за обмяна на валута, където обмени няколко доларови банкноти, след което се нареди на дългата опашка от чакащи за такси. Самият той вече бе ангажирал едно и седеше в него на отсрещната страна на пътя, с двата комплекта багаж, с които се беше сдобил по време на тази странна обиколка. Бе накарал шофьора да не изключва мотора и да изчака, докато Анна мине покрай тях с вече наетата кола.
— Къде отиваме, шефе? — обади се шофьорът.
— И аз още не знам — призна Джак, — но бих заложил на товарния сектор.
Предполагаше, че Анна ще се насочи натам, за да си прибере кутията, натоварена в Букурещ от нейния приятел, румънския шофьор.
Оказа се, че е сбъркал. Вместо да завие надясно, накъдето сочеше голямата стрелка, указваща посоката на товарните отделения, колата на Анна зави наляво и пое на запад към шосе М 25.
— Очевидно няма да е товарният сектор, шефе. Давайте следващото предложение.
— Какво има тогава в онази кутия? — произнесе на глас Джак.
— Представа нямам — въздъхна човекът отпред.
— Ама и аз съм един тъпак!
— Не искам да споря по този въпрос, господине, но все пак не е лошо да знам къде отиваме.
Джак се засмя.
— Давай към Уентуърт.
— Готово, шефе.
Джак се опита да се отпусне, но всеки път, когато погледнеше назад, имаше усещането, че друго черно такси ги следва неотстъпно. Призрачна дребна фигура седеше на задната седалка. Защо тази жена продължаваше да върви по петите на Анна, след като картината очевидно беше в складовете на летището.
Когато шофьорът напусна М 25 и пое по пътя към Уентуърт, таксито, което Джак бе поглеждал вече няколко пъти, продължи по магистралата към „Гетуик“.
— Не сте чак толкова глупав, шефе, защото май наистина мястото ни ще се окаже Уентуърт.
— Не, просто страдам от параноя — призна Джак.
— Май познахте, шефе — рече шофьорът, когато видя, че колата с Анна зави, влезе през портите на Уентуърт Хол и изчезна навътре по алеята. — Искате ли да ги последвам?
— Не, разбира се, но не знаете ли случайно дали наблизо има нещо като хотел, където мога да прекарам нощта?
— Започне ли сезонът за голф, много от клиентите ми отсядат в „Уентуърт Армс“. По това време на годината положително ще намерите място.
— Да пробваме тогава.
— Готово, шефе.
Джак се облегна назад и набра един номер на мобилния си телефон.
— Американско посолство — отговориха отсреща.
— Свържете ме, моля, с Том Красанти.
Глава 40
Когато Кранц дойде на себе си след операцията, почувства пронизваща болка в дясното рамо. Успя да вдигне глава на няколко сантиметра от възглавницата, за да огледа малката стая, цялата боядисана в бяло и без никакви украшения. Вътре имаше само най-необходимото: легло, маса, стол, чаршаф и одеяло и подлога. Очевидно беше в болница, но не в частна, защото стаята нямаше дори прозорци, никакви цветя, нито плодове, никакви картички, а на вратата се виждаха решетки.
Опита се да си спомни какво се беше случило. В съзнанието й изникна дулото на пистолет, насочен към нея, и точно там образите се губеха. Вторият куршум наистина не я докосна, но тя имаше още една секунда, която й даде възможност да му пререже гърлото. Той положително беше професионалист — полицай или войник. След това вероятно бе припаднала.
Джак се регистрира в „Уентуърт Армс“ за една нощ и поиска да му запазят маса за вечеря в осем. След като си взе душ и се преоблече, изпита неудържимо желание да погълне една голяма сочна пържола.