— Защо, какво съм направил? — попита Джак и остави вилицата и ножа в чинията си. — Да не съм паркирал на забранено място?
— За съжаление нещата са малко по-сериозни — поясни полицейският сержант, — ето защо е най-добре да ни придружите до управлението.
— По какво обвинение? — попита Джак.
— Струва ми се, че ще е по-разумно да не говорим пред толкова много хора.
— Кажете поне по силата на какво… — опита се да се намеси Том.
— По-добре не се бъркайте, господине.
— Това аз ще реша — повиши глас Том и извади портфейла си, за да покаже значката си на агент на ФБР. Джак го спря.
— Нека да не правим сцени. По-добре не замесвай Бюрото в това.
— По дяволите, за кого се мислят тези?
— Том, успокой се. Ще отида с тях в управлението и всичко ще се изясни.
Том неохотно прибра значката си в джоба и колкото и да се владееше, на лицето му бе изписано какво мисли за местните служители на реда. Когато Джак се изправи, сержантът изви ръцете му и бързо щракна белезниците около китките.
— Нужно ли е и това? — ядоса се Том.
— Не се меси, Том — спокойно се обади Джак.
Двамата минаха, придружени от цивилните полицаи през салона, където посетителите се правеха, че нищо необичайно не се случва около тях.
Щом стигнаха изхода, Том попита:
— Искаш ли да дойда с теб?
— Не, няма нужда. Вярвам, че ще се върна за кафето.
Никой от тях не забеляза двете жени, застанали в ъгъла, с вперени в Джак очи.
— Да, това е той — потвърди едната.
Когато чу, че вратата на стаята й се отваря, Тина бързо изключи екрана. Изобщо не си направи труда да погледне кой е — имаше само един човек, който влизаше, без да чука.
— Предполагам знаеш, че Петреску се връща в Ню Йорк.
— Чух такова нещо — промърмори Тина, без да спира да пише.
— А чу ли също така, че се опита да открадне картината на Ван Гог?
— Онази в кабинета на председателя ли? — невинно попита секретарката.
— Не се прави на много хитра — изсъска Карл Липман. — Да не мислиш, че не знам как подслушваш всеки телефонен разговор на председателя? — Тина спря да пише и вдигна очи. — Може би е настъпил моментът да съобщим на господин Фенстън за копчето под плота на бюрото ти, с чиято помощ научаваш всичко, което се говори в кабинета му.
— Да не би да ме заплашвате, господин Липман? Защото, ако е така, може би и аз трябва да проведа един разговор с председателя.
— Какво ли пък можеш да му кажеш?
— За обажданията на господин Пикфорд всяка седмица. Тогава ще разберем кой се прави на хитър.
Липман вдигна ръце от бюрото й и се изправи.
— Не се съмнявам, че надзорникът ви с радост би изслушал как заплашвате служител на банка, в която вие изобщо не работите, нямате кабинет и дори не получавате заплата. — Липман заотстъпва. — И когато решите отново да влезете в тази стая, господин Липман, ако обичате, чукайте като всеки друг служител на тази банка.
Мъжът направи още една крачка назад, поколеба се, но накрая напусна кабинета без нито дума повече.
Когато вратата се затвори след него, Тина толкова силно трепереше, че се наложи да се хване за дръжките на стола.
Глава 41
Полицейската кола пристигна пред входа на управлението и Джак беше измъкнат навън. Двамата детективи го поведоха надолу по стълбите към стаята за разпит. Полицейски сержант Франкам му посочи едното от местата до масата. Още нещо, което не се бе случвало на Джак. Инспектор Рос застана в ъгъла.
Джак се запита кой от двамата щеше да играе ролята на доброто ченге.
Франкам сложи някаква папка на масата и извади от нея дълъг формуляр.
— Име? — попита той.
— Джак Фицджералд Делейни.
— Дата на раждане?
— Двайсет и втори ноември шейсет и трета.
— Професия?
— Старши агент във Федералното бюро за разследване в офиса в Ню Йорк.
Сержантът хвърли писалката.
— Имате ли документ за самоличност?
Джак подаде служебната си карта и значката на федерален агент.
— Благодаря ви, господине — рече сержантът и се изправи. — Ще ме изчакате ли за момент. — Обърна се към колегата си. — Погрижи се господин Делейни да получи кафе. Може да се забавя. — Щом стигна до вратата, се обърна и добави: — И му върнете вратовръзката, колана и връзките за обувки.