— Прекрасно — каза тя въодушевено.
Къщата в края на автомобилната алея се извиси застрашително, докато Чарити вървеше нервно към нея. Токчетата й потрепваха по плочите на настилката, докато се приближаваше към внушителния вход. Отдясно на масивната дървена врата имаше тежък, ръждясващ звънец с шнур за дърпане. Чарити се приведе напред и леко го подръпна.
Изобел се поколеба. Струваше й се, че в този абзац има твърде много описания на пейзажи и мебели. Обичайните й романи се занимаваха с вътрешния свят на персонажите, и като цяло тя имаше съвсем мъглява представа за стаите, които обитаваха, или дрехите, които носеха. Обичайният й стил беше твърде пестелив, за да оставя твърде много място за описание на материални неща. Освен това Изобел не се интересуваше от материални неща. Много повече я вълнуваше онова, което мислеха хората, отколкото столовете, на които седяха, докато мислеха.
На входната врата се позвъни. Изобел натисна „запази“ на компютъра и зачака, ослушвайки се, за да разбере дали някой ще отвори вратата. От кухнята чуваше как госпожа М. бъбри с Филип, докато разчиства масата. На вратата отново се звънна. Беше ясно, че макар в къщата да имаше трима души, и двама от тях да не правеха на практика нищо, никой нямаше да отвори вратата. Изобел въздъхна и отиде да види кой е.
Отпред стоеше куриер с голяма кутия.
— Подпишете тук — каза той.
Изобел се подписа на посоченото място и занесе кутията в кабинета си. Изпращачът беше Трой Картрайт. Изобел взе ножица и сряза найлоновата лента. В кутията имаше половин дузина романи с корици в крещящи цветове. Имаха заглавия от рода на „Обезумяла“, Човекоядецът“, „Бурно време“ и „Диаманти“. Изобел ги разопакова и ги подреди в кръг около себе си, като коленичи на пода. Бележката от Трой гласеше:
Просто малко леки четива, за да ти дадат усещане за този вид литература. Нямам търпение да разбера какво ще направиш. Надявам се, че върви добре. Непременно ми се обади, ако имаш нужда от морална подкрепа. Ти си истинска звезда.
— Трой.
Шум от стъпки в коридора накара Изобел да трепне и да събере книгите на купчина. Хвърли бележката върху най-горната, на която се виждаше ярка фотография на жена, прегърнала питон, когато Филип подаде глава през вратата.
— Стори ми се, че чух звънеца.
— Беше пратка. Няколко книги за мен. За рецензии.
Той почти не погледна купчината.
— Може ли да обядваме рано?
— Да — каза тя. — А обади ли се в киното?
— Дай ми шанс — каза той. — Сега ще го направя.
— Добре — каза тя и му се усмихна, докато вратата се затваряше.
Веднага щом той си тръгна, Изобел свали лъскавите обложки от книгите и ги натика в кошчето за боклук. Под ярките, крещящи илюстрации книгите изглеждаха напълно прилични, макар и твърде тежки в сравнение с тънките томчета на Изобел. Тя ги разпръсна по рафтовете и уви една — „Човекоядката“ — в обложката на „Провинциалният дневник на една дама от едуардианската епоха“[4], и я остави до бюрото си, за да я чете по-късно.
Обърна се отново към екрана.
Вратата се отвори рязко: на прага застана някакъв мъж. Имаше непокорна и дълга черна коса, тъмни очи, дълбоко разположени под гъсти вежди, волево лице с характерни черти, решителна брадичка с трапчинка. Чарити отстъпи назад само за миг, едновременно уплашена и привлечена от него.
Изобел спря за миг: откри, че се усмихва широко в израз на простичко възхищение от развитието на историята.
Той свали евтиния шлифер от слабите й рамене.
Изобел се поколеба. „Евтин“, че и „слаби“? Сви рамене. Изпитваше чувство на безразсъдна наслада, каквото не бе изпитвала никога преди, когато пишеше. Какво значение имаше? Ако трябваше да е двеста хиляди думи, можеше да е дори евтин, тънък шлифер. Така или иначе, на никого няма да му пука…
— На никого, така или иначе, няма да му пука за начина на писане — повтори тя.
Отметна глава и се засмя. Имаше чувството, че огромното табу в живота й внезапно се беше оказало нещо съвсем безобидно.
— Как върви? — Трой телефонира на Изобел след шест седмици мълчание. Внимаваше да не я пита преди това, искрено съмнявайки се, че тя можеше да постигне подобна революция в стила.
— Фантастично — каза тя.
Трой примигна. През цялата дълга история на съвместната им работа тя никога не беше описвала някоя книга като „фантастична“.
— Наистина ли?
4
Книгата на художничката Едит Холдън (1871–1920) съдържа не само рисунки и описания на флората и фауната в британската провинция, но и стихотворения и размисли върху живота на авторката в дома й и видяното по време на пътуванията и из Англия и Шотландия. — Б. пр.