— Няма да има никаква полза, ако вече работя другаде — каза госпожа М. — Би било ужасно, ако си намеря друга работа, а после ви потрябвам обратно. Когато е зле, той е много особен. Обича наоколо да има хора, които познават дребните му привички. Ще му липсвам, ако не съм тук.
— Да, възможно е — съгласи се Изобел. — Но сега е добре.
— Засега — каза госпожа М. злокобно.
— Така че засега можете да идвате в понеделник, сряда и петък по четири часа на ден — каза Изобел рязко. — А аз ще поема пазаруването.
— В петък не мога — заяви госпожа М., за да има последната дума. — Ще трябва да е понеделник, сряда и четвъртък.
— Устройва ме отлично — каза Изобел раздразнено. — Понеделник, сряда и четвъртък, от девет до един.
Когато работното време на госпожа М. беше намалено, в къщата стана още по-спокойно. Изобел имаше усещането, че си възвръща правата над дома си — истинска ирония точно сега, след като за първи път той принадлежеше на банката. Тя сновеше от стая в стая, оправяше възглавничките и побутваше масичките обратно на местата им. Купуваше цветя и ги аранжираше, в антрето винаги имаше ваза със свежи цветя. Лалетата цъфтяха и Изобел купуваше бели, златисти и червени лалета и ги слагаше на бюрото си.
Колкото и да е странно, единственото, което й липсваше сега, не беше Филип — а присъствието на Мъри.
Работата по плувния басейн привършваше, мазилката и циментовият разтвор съхнеха. Най-после бяха съединили покрития остъклен пасаж с къщата, бойлерът беше готов за включване, бояджиите белосваха стените, майсторите, повикани за пода, щяха да сложат плочките, и пристройката щеше да бъде завършена. Мъри все още се появяваше през повечето сутрини, за да се увери, че работата върви както трябва, но вече никога не влизаше в къщата. Понякога, ако беше на бюрото си, Изобел го виждаше от прозореца и той й махваше с ръка, но никога не идваше да почука на вратата и да поговори с нея.
Един ден тя отговори на помахването му, казвайки си, че може би е нелюбезна, и че наистина е редно да го покани да влезе за едно кафе, но той просто наклони бейзболната си шапка с широка козирка към нея за поздрав и продължи да говори с работниците. На другата сутрин Изобел разтвори прозореца си и го извика, а той се приближи бавно и се облегна на стената, гледайки я усмихнато.
— Добре ли върви всичко? — попита тя.
Мъри я стрелна с бърз, преценяващ поглед. Никога преди не беше питала как напредва басейнът. Погледна я, сякаш мислеше, че тя открехва вратичката за някаква игра, измислена от самата нея, сякаш го вълнуваха нейните тайни мисли.
— Върви чудесно — каза той кратко. — Нима се съмняваш?
— О, не — каза Изобел бързо. — Просто те видях и ми хрумна да попитам.
— Чудесно — повтори той.
Настъпи кратко мълчание.
— Искаш ли чаша кафе? — попита Изобел.
Той отново заоглежда въпросително лицето й, сякаш за да разчете чувствата й.
— Не бих искал да те прекъсвам, докато работиш — каза любезно.
— Няма проблем — каза тя, но не повтори поканата, а той не помръдна от мястото си, облегнат на прозореца й, свел поглед към нея.
— Филип ще се прибере ли за обяд? — попита тя напосоки.
— Не мисля — каза той. — Винаги можеш да му се обадиш и да го попиташ. Днес е в офиса.
— Да, знам.
Настъпи мълчание. Изобел не се сещаше какво да каже, нито й хрумваше как да приключи този разговор, който сама беше подхванала. Мъри, облегнат на стената, търпеливо я чакаше да му каже какво иска, защо го беше повикала.
— Значи си съвсем сама в къщата днес — отбеляза той. — И всеки ден.
— Да — каза Изобел кратко.
Той кимна и зачака, сякаш тя можеше да каже още нещо.
— Довиждане тогава — каза Изобел рязко.
Мъри й отправи една от продължителните си, потайни усмивки.
— Довиждане — каза той, надигна се от стената и бавно се отдалечи. Изобел го гледаше как си отива, наклона на раменете му, приведени, защото бе пъхнал ръце дълбоко в джобовете на торбестите си джинси, решителните му стъпки с големите ботуши, леката напереност в походката му. После затръшна прозореца, сякаш за да попречи на нахлуването на внезапен, смущаващ пролетен бриз.
Без Филип, в тишината и спокойствието на къщата, Изобел работеше усилено, в продължение на тежки, дълги часове. Знаеше, че работейки по новия роман на Зелда Виър, не пише сериозна книга, не се стремеше дори към посредствена книга. Беше се заела да напише дори доста лоша книга: стереотипни герои, небрежен диалог, клиширани образи, но със завладяващ и развиващ се сюжет. Изобел откри, че като само се подчиняваше на изискванията на фабулата и изобщо не се интересуваше как ще я разкаже, и определено не я беше грижа за реализъм и достоверност, или за морално-етичните аспекти на текста, можеше да пише необикновено бързо. Да пише роман под името на Зелда Виър беше въпрос на измисляне на някакъв завладяващ и вълнуващ сюжет, а после работата се състоеше в това просто да набере на клавиатурата възможно най-бързо цялото развитие, с обрати, които й хрумваха в процеса на прехвърлянето на първоначалната история върху хартия.