Приключи в обещания срок и разпечата седемстотинте страници с бележка до Трой.
ЕТО Я. ПРЕДУПРЕДИХ ТЕ, ЧЕ ТОВА Е ПЪРВА ЧЕРНОВА И ИМА МНОГО НЕЩА, КОИТО ЩЕ ПРЕРАБОТЯ ВЪВ ВТОРИЯ ВАРИАНТ, НО ТИ НЯМАШЕ ТЪРПЕНИЕ ДА Я ВИДИШ ВЕДНАГА.
ТРЯБВАШЕ ДА УСКОРИМ ЗАКУПУВАНЕТО НА ДЯЛ В БИЗНЕСА С БАСЕЙНИ, БЕЗ ДА ЧАКАМЕ ПЛАЩАНЕТО ОТ ИЗДАТЕЛИТЕ, ЗАТОВА ЩЕ СЪМ МНОГО ДОВОЛНА, АКО УСПЕЕШ ДА ГИ УБЕДИШ ДА ПЛАТЯТ ОЩЕ СЕГА. НАИСТИНА МИ Е МНОГО НЕПРИЯТНО ДА ИПОТЕКИРАМ ТАЗИ КЪЩА. МОЖЕ ЛИ, ВЕДНАГА ЩОМ ПЛАТЯТ, ДА МИ ПОДГОТВИШ ЧЕК ЗА ТРИСТА И ПЕТДЕСЕТ ХИЛЯДИ ЛИРИ? МОЖЕ ДА ДОЙДЕ НА МОЯТА СМЕТКА. ФИЛИП МИСЛИ, ЧЕ СУМАТА Е ОТ СТАРИТЕ МУ АКЦИИ И ПЕНСИИ.
НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ СИ ДОБРЕ.
МИСЛЯ ЗА ТЕБ…
Изобел уви целия ръкопис в здрава кафява хартия, залепи с тиксо краищата и ъгълчетата, завърза целия пакет с канап, обу си туристически обувки и слезе по хълма до селската поща.
Жената прие пакета без коментар. Изобел плати, а после спря за миг до щанда за сладкиши, спомняйки си радостта си в деня, когато изпрати първия роман на Зелда Виър, спомняйки си острия, сладък вкус на черния шоколад около бразилските орехи, а после приятния мирис на ядки и хрущенето на орехите в шоколадовата им черупка.
— Нещо друго? — попита жената.
— Не — каза Изобел със странно усещане за разочарование. Каза си, че и бездруго сега вече рядко яде шоколадови бонбони. А една голяма кутия бразилски орехи в шоколад би била твърде голямо разточителство. Освен това Изобел нямаше чувството, че трябва да празнува. Съзнаваше единствено, че беше завършила задача, с която печелеше нужните й пари. Нямаше никакво усещане за лукс в написването на един не особено добър и прекалено дълъг роман. Беше се оказало тежко и изморително преживяване. Сега трябваше да се върне в началото и да напише втората чернова. Безспорно й плащаха богато, но, освен това, безспорно, в тази работа нямаше радост, каквато някога бе имало за Изобел, когато тя беше чудесна писателка, когато се стремеше да подобри творчеството си и да се гордее с него.
Изобел се изненада, когато Трой не я потърси на следващия ден, нито на по-следващия. Той обикновено й телефонираше веднага щом прочетеше нов роман, за да й отговори незабавно. Цял уикенд тя го чака да се обади. В понеделник сутринта, докато госпожа М. вдигаше шум с прахосмукачката на горния етаж, Изобел затвори вратата на кабинета си и набра номера на Трой.
— Днес не е тук, мога ли да ви помогна? — попита ведро рецепционистката.
— Няма ли го?
— Не.
— Обажда се Изобел Латимър. Исках да говоря с него. Можете ли да ми кажете кога ще бъде отново в офиса?
— Замина на почивка — каза момичето с безразличие. — Нещо спешно ли има?
— На почивка ли?
— Да.
Трой никога не си беше вземал отпуск през цялото време, откакто Изобел го познаваше. Понякога заминаваше на дълъг уикенд, но никога не отсъстваше задълго от офиса и апартамента си, така, както Изобел бе постоянно в къщата си.
— За колко време замина? — попита тя.
— Месец — каза момичето.
— Нямах представа, изобщо не спомена пред мен — възрази Изобел. Настъпи неприятно мълчание. — Тези дни му изпратих един пакет, ръкопис — каза Изобел. — Можете ли да ми кажете дали го е получил?
— Не знам — каза момичето.
Изобел мислеше бързо. Ако Трой не беше получил пратката и тя бъдеше отворена от някой друг, щеше да стане съвсем очевидно, че авторката на романите на Зелда Виър е Изобел Латимър, и внимателно изградената фасада на измамата щеше да рухне светкавично.
— Много е важно да разбера — настоя тя. — Пратката беше препоръчана. Някой трябва да се е подписал за нея.
— Голям, тежък пакет, увит в кафява хартия? — допита момичето. — Старомодно увит с канап и така нататък? Аз се подписах за него. И му го дадох, но той го занесе горе. Получи го, преди да замине. Сега не е в офиса.
Изобел почувства неимоверно успокоение. Каквото и друго да станеше, Трой не бе забравил уговорката им за пълна дискретност относно Зелда.