— Имате ли телефонен номер, на който може да бъде открит? — попита тя.
— Не — каза момичето. — Само мобилният.
Изобел почувства как я залива облекчение.
— О, разбира се. Ще му се обадя на него.
— Имате ли номера?
— Разбира се, че имам номера — рязко каза Изобел. — Все пак ви благодаря. Дочуване.
Докато поставяше слушалката обратно върху вилката, осъзна, че трепери. Спря за момент и поседя безмълвно, с ръце в скута.
Взе тефтерчето си с телефонни номера и намери номера на мобилния телефон на Трой. Поне можеше да говори с него и да се увери, че не му се е случило нещо, и че каквото и да правеше през тези дълги четири седмици отсъствие от офиса си, не е напълно неоткриваем.
Набра номера. За нейно огромно облекчение отговорът дойде веднага, на първото позвъняване; но после един ужасен, безплътен глас каза с интонация на робот: „Номерът, който сте избрали, е недостъпен. Можете да оставите съобщение след сигнала. Ако желаете да оставите повторно съобщение в някакъв момент, можете да натиснете клавиш „х“ на телефона си“. Последва остро изписукване.
— Трой — изрече Изобел с изпълнен с болка шепот. — Толкова съм разстроена, че си заминал така, без предупреждение. Чувствам се… — тя млъкна рязко. Не можеше да диктува съобщение на телефонен секретар, понесена от такива бурно кипящи, объркани емоции. — Моля те, обади ми се — каза тя. — Обади ми се веднага.
Той не се обади. През целия ден Изобел тичаше да вдига слушалката при първо позвъняване, а когато Филип се прибра вечерта, тя продължи да се ослушва за телефона, докато вечеряха, а той говореше ентусиазирано за работата си през деня.
На следващия ден щяха да започнат да пълнят басейна на семейство Латимър.
— А след още два дни ще плуваме за първи път — каза той. — Какво ще кажеш, да поканим Мъри на вечеря и да си направим малко парти? Парти за откриването на басейна. Има ли някой от Лондон, когото би искала да поканиш? Какво ще кажеш за онзи Трой?
— Няма го — каза Изобел, като се опита да прикрие унинието в гласа си. — Не знам къде е.
На другата сутрин, веднага щом Филип излезе от къщи, тя изтича в кабинета си и опита отново.
„Номерът, който сте избрали, е недостъпен. Можете да оставите съобщение след сигнала. Ако желаете да оставите повторно съобщение в някакъв момент, можете да натиснете клавиш „х“ на телефона си“.
— Трой — каза Изобел. — Аз съм, Изобел. Много се безпокоя от това, че замина без предупреждение. Моля те, непременно ми се обади днес.
Затвори телефона и включи компютъра. Беше планирала днес да започне да редактира романа на Зелда Виър, но макар че отвори първа глава и забеляза фрапираща непоследователност в описанието на къщата, почувства, че няма енергия дори да нанесе поправка.
Телефонът иззвъня. Изобел скочи и грабна слушалката.
— Ало? — каза настойчиво.
— Аз съм, скъпа — каза Филип. — Познай как ти се обаждам?
На Изобел й идваше да заплаче от разочарование.
— Не знам.
— От мобилен телефон. Мъри току-що ми купи. Сега знаеш, че съм истински млад предприемач.
— О, прекрасно — каза Изобел.
— По-добре да ти дам номера, за да можеш да ми звъниш, когато съм извън офиса.
— Може ли да ми го кажеш, когато се прибереш у дома? Очаквам доста важно обаждане.
— Ще отнеме само минута — каза леко засегнат Филип. — Ако имаш химикалка подръка.
— Да, да, добре.
Той бавно продиктува номера, а после я накара да му го повтори.
— Е, кой е толкова важен? — попита той.
— Какво имаш предвид?
— Човекът, когото чакаш да ти се обади?
— О, не е важно — импровизира Изобел напосоки. — Искам да кажа, от офиса на Трой ми казаха, че един американски издател проявява интерес. Каза, че ще ми позвъни.
— Със сигурност не и сега — каза Филип. — Там е пет сутринта. Сигурно е имал предвид десет часът тази вечер.
— Не знам — каза Изобел. — Може би има предвид довечера.
— Сигурно — настоя Филип. — Едва ли ще се занимават с делови въпроси в пет сутринта, нали?
Изобел стисна зъби.
— Веднага ще се обадя да проверя — каза тя. — Вероятно не съм разбрала добре.
Филип се засмя и попита с обич:
— Не са силната ти страна, а? Имам предвид часовите зони.
— Ще им се обадя — каза Изобел. — Ще го направя сега.
— Добре — каза Филип. — Аз ще се залавям за работа. Имам много работа. Днес пак ще ходим в училището. Мъри беше прав, спряха се като вариант на средната цена.
— На вратата се звъни — каза отчаяно Изобел. — Наистина трябва да вървя — затвори телефона, докато Филип казваше, че е рано за пощальона, и отпусна лице в ръцете си. — О, Трой — прошепна тя. — Къде си?