Трийсет и четири
Изобел, неспособна да работи, неспособна да седи на едно място, излезе на дълга разходка следобед, тръгвайки по стръмната пътека, която водеше от задния двор на къщата към високите части на Уийлд. Студеният вятър духаше в лицето й и зачервяваше бузите й, докато тя крачеше поривисто по широката пътека, опитвайки се да се отдалечи от мислите си и от страховете, които се усилваха, докато седеше в кабинета си и се взираше в безмълвния телефон.
— Е, в най-лошия случай, той ще отсъства само за по-малко от месец — опитваше да се убеди тя гласно: вятърът отнесе думите й. — Трябва да изплатя банковия заем за един месец, а той няма да е предал романа ми на издателите, така че заради това парите ще закъснеят малко. Губя известна сума, защото закъснявам с връщането на заема, но става дума само за едно месечно плащане. Два месеца най-много.
Тя кимна: започваше да се чувства по-бодра.
— Трябва да гледам на нещата в перспектива — каза тя. — Той е голям човек, може да замине на почивка, ако иска.
Изобел спря и погледна на юг. В далечината проблясваше морето, сиво като оловна плоча. Виждаше тъмнозеленото на сушата, осеяна с къщи, подобни на сиви и бели петънца къщи, от време на време и някой висок комин. По-близо до подножието на хълмовете бяха нивите, подобни на одеяло от пъстроцветни кръпки, малки ферми, изящни като играчки, малък червен трактор, който ореше зелена нива, оставяйки ивица от кафява пръст напряко през нея, а ято чайки летяха зад плуга.
— Аз реших да прекратя тази афера — каза Изобел. — Сега не мога да контролирам живота му.
Помисли си за червилото по високата тясна чаша за шампанско на масата в дневната му. Цветът беше на Зелда. До този момент беше крила от себе си този факт, но сега, докато крачеше решително, кимна, приемайки го. Това беше яркото червило, което бяха избрали за Зелда през онзи ден в „Хародс“ за „излъчване“. Или Трой излизаше с жена, която пиеше „Рьодерер“ и си слагаше любимото червило на Зелда, или се беше представял като Зелда пред някой друг, беше влязъл в ролята на Зелда Виър в отсъствието на Изобел, без Изобел, която да му помогне да се облече, без съгласието на Изобел.
— Е, и какво от това? — каза нещастно Изобел. — Не мога да ръководя живота му. Той е свободен човек. Не мога да го спра.
Разхожда се цял следобед и се прибра уморена вкъщи, когато се стъмни. Беше взела едно решение: че няма да телефонира на Трой повече от веднъж на ден. Но че ще му телефонира, неизменно, абсолютно всеки ден. Изобел нямаше вяра на технологиите, не беше сигурна, че автоматично звучащият глас наистина записваше съобщенията, или че можеше да му се има доверие, че ще ги предаде. Изобел реши, че ще се обажда на мобилния му телефон всеки ден и ще телефонира в офиса му през ден, за да разбере дали се е обаждал да си провери съобщенията или във връзка с някаква друга работа. Нямаше да му звъни по-често. Щеше да се опита да напише втората чернова на романа на Зелда. Колкото по-бързо бъдеше завършен, толкова по-скоро можеше да се върне към писането на новия роман на Изобел Латимър, и отсега нататък щеше да работи само по задълбочените, стойностни романи на Изобел Латимър. Отсега нататък нейният живот щеше да бъде само затвореният, сигурен живот на Изобел Латимър.
И каквито и игрички да си играеше Трой в усамотението на апартамента си, те в никакъв момент нямаше да засегнат Изобел Латимър, която водеше спокоен живот в провинцията, без каквато и да е доказуема връзка със Зелда Виър.
Приготвяше си чай, когато чу как колата на Филип спира, последвана от тази на Мъри. Отидоха първо до пристройката с басейна, а после влязоха заедно в кухнята през задната врата.
— Привет — каза Изобел. — Ще искате ли чай? Тъкмо запарвам в чайника.
— С удоволствие — каза Филип. — Ти?
— Да, моля — каза Мъри.
— Днес е денят за пускане на водата — обяви Филип. — Току-що проверихме. Боята по стените е изсъхнала, готови сме за старт. Искаш ли ти да имаш честта, Изобел? Първо дамите.
— О, да — каза тя, опитвайки се гласът й да звучи въодушевено.
Филип беше прекалено доволен от басейна, за да долови напрегнатата нотка в гласа й, но Мъри й отправи бърз, въпросителен поглед. Изобел тръгна първа надолу по новия остъклен пасаж към обора. Всичко миришеше на прясна боя, гласовете им кънтяха в пустото, студено помещение. Имаше излъчване на нещо сурово, ново, модерно, много различно от мекотата на старите греди и протритите плочи на някогашния под.