— Ще изглежда много по-добре, когато в басейна има вода — каза Мъри, долавяйки разочарованието й. — Това ще вдъхне живот на помещението. А басейнът ще топли цялата сграда.
Филип размотаваше маркуча.
— Готови? — попита той.
Изобел отиде до крана за водата.
— Обявявам, че този басейн е готов за пълнене — каза тя, и пусна водата.
Водата избликна от маркуча и плисна в басейна. Двамата мъже стояха на ръба и се взираха надолу в дълбокия край, на около два метра под тях.
— Необходимо е доста време, за да се напълни — каза Филип.
— Почти два дни — отвърна Мъри. — Може да сложите два маркуча от крановете на двора, ако нямате търпение. Но другият начин отнема само около ден повече.
— Нямам търпение — каза Филип.
Изобел се извърна и тръгна обратно към къщата. Пасажът беше боядисан в бяло, докато успеят да се спрат на цветова схема. Подът беше покрит със сив мокет. Още не бяха купили завеси и ярка светлина обливаше сивото и бялото. Изобел си помисли, че пасажът имаше такъв вид и мирис, сякаш се намираше в някаква мрачна институция. Изпита смущаващото чувство, че е станала съучастник в изхвърлянето на домашния уют от собствения си дом, че се е превърнала в разрушител на собственото си удовлетворение.
Потисната, тя запари чай в чайника и сложи бисквити на кухненската маса с двете чаши чай за мъжете.
— В десет тази вечер ли беше? — попита Филип, когато влезе в кухнята.
— Десет?
— Времето, когато щяха да ти позвънят?
За момент Изобел не разбра какво й казва той. Даваше си сметка за острия поглед на Мъри, който я наблюдаваше как се опитва да си спомни лъжите си.
— О, от Ню Йорк! Да.
Филип се обърна към Мъри:
— Искаше да освободя телефона тази сутрин, защото чакала обаждане от Ню Йорк. Наложи се да й обясня, че би се наложило да станат посред нощ, за да й се обадят. Разбира се, че ще позвънят в десет тази вечер.
Мъри кимна и отпи от чая си.
— Издават ли ви в Америка? — попита той вежливо.
— Издаваха ме по-рано — каза Изобел. — Но не взеха последната книга. Надявам се да си намеря нов американски издател.
— Стилът й е твърде английски, твърде в духа на високата литература — каза Филип предано. — Прекалено умна е за тях.
Изобел се усмихна.
— Просто модата се мени — каза тя печално. — По онова време се вмествах в нея, сега вече не. Може отново да изляза на мода след няколко години.
Мъри я погледна със смесица от любопитство и съчувствие.
— Но сигурно е много трудно — каза той. — Сигурно се питате къде грешите. Сигурно искате да напишете различен тип книга, или да смените пазара.
Изобел го стрелна с бърз, неспокоен поглед и не каза нищо.
— О, тя никога не би направила това — прекъсна го Филип.
— Тя не пише за пазара. Тя е човек на изкуството, а не драскач. Тя пише литература, а не долнопробни бестселъри.
Мъри не каза нищо, а продължи да гледа спокойно Изобел.
— Просто пиша в съответствие с идеите, които ми идват — каза тя неловко.
— Свърши ли много работа днес следобед? — попита Филип.
— Малко бях блокирала, затова излязох да се разходя — призна Изобел.
— Какво е да бъдеш свободна жена! — възкликна Филип.
— Ние бяхме на ужасно отегчителна среща в училището. Не мисля, че ще вземат решение, не и преди три месеца, през които ще ни се обаждат и ще ни задават отново и отново едни и същи въпроси.
— Нали става дума за пари на данъкоплатците — каза Мъри.
— Счетоводството и изготвянето на сметките ни ще трябва да бъде абсолютно точно докрай, щом отсега се бавят така.
— Ще бъде — каза Филип. Допи чая и остави чашата си.
— Можеш да разчиташ на това. Мисля само да погледна още веднъж басейна. Да видя как се пълни.
Той излезе от стаята. Изобел стана от масата и отиде до умивалника, за да изпразни чайника и да го изплакне. Усещаше присъствието на Мъри, седнал на обичайното си място в ъгъла.
— Изглежда странно без Мели — каза той.
— Така ми харесва повече — отвърна Изобел лаконично.
Той кимна.
— Липсва ли ти Филип през деня?
— Не и когато работя.
— А когато блокираш, излизаш на разходка — каза той. — А би могла и да си вземеш почивка, да поспиш.
Изобел стана аленочервена при споменаването на следобеден сън. Дръпна една кърпа за съдове от печката и избърса няколко чаши.
— Трябва да вървя — каза Мъри. Почака за миг да разбере дали Изобел няма да го покани да остане за вечеря. Тя не каза нищо.
— Надявам се да ти се обадят — каза той.
— Да ми се обадят?
— Обаждането, което чакаш в десет часа от Ню Йорк — напомни й той. — Не забравяй, че се предполага да чакаш обаждане от Ню Йорк в десет часа. За втори път забравяш, че това е наистина важно обаждане, и че го чакаш.