— Трой?
— Там ли е господин Латимър, моля?
— Не — каза Изобел. Долови, че гласът й трепери.
— А на този номер ли мога да открия господин Мъри Блейк?
— Не — каза тя. — Мога да ви дам номера му.
— Но това е „Атлантис Пуулс“?
— Това е номерът на домашния ни телефон — каза Изобел раздразнено. — Не приемам търговски запитвания на този номер.
— Това не е търговско запитване — заяви мъжкият глас. — Налага се да говорим спешно с господин Латимър и господин Блейк. Бихте ли могли да ми дадете номер, на който да се свържа с тях?
Изобел продиктува номера на домашния телефон на Мъри.
— Да, това е номерът, на който опитахме да се обадим. Господин Блейк не отговаря на обажданията ни.
— Не знам нищо по въпроса — каза Изобел.
— Какъв е адресът му?
— Вижте, кой се обажда? — попита ядосано Изобел.
— Въпросът е личен — каза мъжът невъзмутимо. — Имате ли адреса на господин Блейк? Няма да ви притеснявам за нищо повече.
Изобел продиктува домашния адрес на Мъри.
— Благодаря ви — каза мъжът и прекъсна връзката.
Изобел остана цяла сутрин до телефона, чакайки го да иззвъни.
Той не звънна.
Трийсет и пет
Същата вечер Филип се прибра раздразнен и мълчалив. Това напомни на Изобел, която пържеше две пържоли, които беше открила, сиви и заледени на дъното на фризера, като добавка към замразения грах и печените картофи, че той все още носеше в себе си болестта, която го караше да се чувства зле в продължение на години, и че би било лекомислено от тяхна страна да забравят, че той може да се разболее отново по всяко време.
— Добре ли си? — попита тя.
Той хвърли поглед към нея от мястото си на кухненската маса. Изобел забеляза, че не беше сложил масата, дори не си донесе нож и вилица. Изчезването на госпожа М. доведе до това, че Изобел постепенно пое цялата й работа. Филип, който сега се приемаше като работещ човек, печелещ прехраната на семейството, не желаеше да върши домакинска работа вечер, прибирайки се вкъщи след работен ден.
— Какво искаш да кажеш с това дали съм добре?
— Стори ми се много мълчалив.
— Мисля.
Изобел не го попита за какво мисли. Знаеше, че мислите му сигурно имат нещо общо с бизнеса, сигурно беше нещо, свързано с плувни басейни. Въздържа се да го попита защо има нужда да мълчи — не от загриженост, а защото не се интересуваше от отговора. В дните преди разболяването на Филип тя проявяваше искрен интерес към работата му, бяха й интересни анекдотите, които й разказваше за деня си: хората, с които се беше срещнал, нещата, които те бяха казали. Когато той започна работа с Мъри, Изобел отначало реши, че хората, които поръчват и избират плувни басейни, са по-беден източник на материал за анекдоти, отколкото първите му работодатели. После осъзна, че тя бе тази, която се бе променила. Тя просто вече не се интересуваше от всекидневните преживявания на Филип. Беше придобила навика да се интересува само от здравето му. В продължение на десет години никога не го беше питала какво мисли, а само какво чувства. Сега, когато той не чувстваше нещо по-различно от нормалното, те нямаха тема за разговор, която да буди интерес и у двамата. Филип все така се гордееше с работата й, все още беше пристрастен защитник на книгите й, би обсъждал писането й с готовност; но Изобел нямаше какво да каже по въпроса, не беше писала от дни. Тъй като Трой отсъстваше, нямаше никакви развития, за които би могла да съобщи, а не можеше да каже нищо за болката, която преживяваше. Беше напълно неспособна да пише. Отговаряше уклончиво на въпросите на Филип как върви книгата, като казваше, че още е на етапа на мисленето.
С изключение на работата й, те нямаха друго, за което да говорят. Действително, Филип говореше за бизнеса с басейни, а Изобел кимаше и издаваше по някой насърчителен звук, но не беше убедителна. Беше се отказала да се преструва, че намира темата за интересна. Не я интересуваше нищо друго, освен завръщането на Трой.
— Днес се случи нещо странно — отбеляза Филип. — Някакви типове се появиха в къщата, къщата на Мъри, и настояваха да видят Мъри. Знаеха и моето име.
Изобел обърна пържолата, която изцвъртя влажно, и сложи граха да ври.
— Мъри побърза да ги изведе навън. Останах с твърдото впечатление, че не иска да се срещам с тях.
Изобел бръкна в печката и извади печените картофи, разряза ги върху чиниите и ги намаза с масло.
— Мисля, че бяха от някаква фирма за събиране на дългове.
— Така ли? — каза тя без особен интерес.
Грахът завря. Изобел вдигна пържолите от тигана, сложи ги в чиниите, изцеди граха и го сипа отстрани в чиниите. На път към масата взе ножове и вилици и сложи всичко отгоре, разбъркано и без следа от старание.