— Значи духовен водач? — поиска да се увери интервюиращият.
— Ангел — заяви Зелда. — Заклех се, че ако оцелея след това преживяване, ще основа следващия си роман върху мъдростта, на която той ме научи, и върху невероятно дълбоката наслада, която ми показа. За да може това да бъде от полза за всички. Нарекох новия си роман „Целувката на ангела“ и той излиза заедно с книга с напътствия как да постигнете душевен покой и как да изживеете дълбока сексуална радост от намирането на собствения си ангел, ангелът, който е вътре в самите вас.
Интервюиращият се обърна отново към камерата:
— Благодаря на Зелда Виър, от нейното убежище в Южна Франция. А сега се връщаме в студиото.
Изобел почувства как коленете й се подгъват. Залитна напред и се вкопчи в работния плот, заливаше я вълна от гадене.
— Боже мой, Боже мой — шепнеше тя отново и отново.
Беше твърде много, за да го асимилира. Увереното преобразяване на Трой, съвършеното постигане на външността на Зелда, майсторското справяне с интервюто, преработката, която вече беше извършил по книгата, и блестящата идея да издаде книга с духовни напътствия, свързана с романа, който щеше да му спечели цяло състояние, щеше да удвои хонорарите му, да утрои успеха му.
Но не кражбата на романа, не дори кражбата на самата Зелда беше това, което накара Изобел да повърне във водата за изплакване на съдовете. А ужасната увереност, че Трой беше прекарал този месец, преобразявайки се в Зелда завинаги. Изобел не беше пропуснала споменаването на продължителни операции и в същия момент беше разбрала, че това не беше измислена биографична подробност, целяща само да представи историята на Франсин, героинята на романа. Изобел изпита ужасна убеденост, че Трой наистина се беше подложил на операция, беше изрязал от себе си Трой, беше създал Зелда от собствената си кожа.
Изобел откри, че е вкопчила пръсти в тялото си, с ръце, обгърнали гърдите й, и стене при мисълта как той осакатява собственото си прелъстително тяло, за да се преобрази в жена. Изстена при мисълта, че гърдите на Зелда под онзи костюм, който му стоеше така добре, вече не са сутиен с подплънки, закрепен за твърдия гръден кош на Трой, че той беше отровил организма си с хормони, за да може да ги накара да „изникнат“ от стройното му, мускулесто тяло като някакви странни, неестествени подутини. Беше позволил на някакъв хирург да среже възхитителния му пенис, да го преобрази, да го обърне наопаки, да го зашие обратно в собственото му тяло като някаква ужасна, фалшива вагина, която той можеше да използва за ужасна, фалшива сексуална наслада. Беше убил собствената си мъжка същност, за да се превърне в Зелда. Беше убил прекрасния млад любовник на Изобел, за да се превърне в мнимата жена, която бяха създали заедно.
Изобел почувства как в гърлото й се надига бълвоч, наведе се над умивалника и повърна отново, а тялото й продължи да се разтърсва от напъни, но вече не беше останало нищо за изхвърляне.
— Боже, Боже мой — шепнеше тя отново и отново.
Отиде със залитане до кухненската маса и рухна в един стол. Положи лице върху твърдото дърво и вдиша успокояващия домашен мирис на овесената каша на Мъри, сякаш само тази проста миризма на домашна нормалност можеше да опази здравия й разум.
Остана да седи безмълвно с часове, без да си дава сметка за нищо, освен за ужаса и объркването си. Когато най-накрая вдигна глава, на бузата й имаше отпечатък от зърнестото дърво на масата, като нови бръчки, като татуировка на самата скръб.
Беше два и половина следобед, сутринта беше отминала, докато Изобел беше таила ужаса в себе си, осъзнала стореното от Трой в цялата му чудовищност.
Изправи се на крака и отиде с несигурна походка в кабинета си. Втората чернова на романа на Зелда Виър беше скрита в един файл върху осветения екран пред нея. Изобел кликна студено върху файла, и го изтри, без да препрочете дори една дума. Романът й, романът на Зелда, беше откраднат от нея и продаден, вече го нямаше. Вече не беше нужно да мисли за втората чернова. Трой също си беше отишъл, помисли си тя. Можеше и да продължи да движи делата на другите си клиенти от разстояние, или пък можеше просто да обяви оттеглянето си. За нея не можеше да има нищо, освен мълчание. Той сигурно съзнаваше, че тя ще види това интервю, или ако не това, то други. Сигурно щеше да даде поредица от интервюта, сигурно знаеше, че е неизбежно Изобел рано или късно да види някое, а догодина тя щеше да види книга на Зелда Виър, издадена със заглавие, което не беше избрала, и с текста, който не беше написала. Той сигурно е разбирал, в прекрасната си къща във Франция, че тя ще разбере за предателството му, за кражбата на творбата й, на Зелда, на нейното щастие.