— Господи, как можах да кажа такава глупост — тя поклати глава. — Каква глупачка съм.
Наведе се и затвори вратичката на миялната. Когато се изправи и отново видя отразеното си лице, отправи към бледото отражение пестелива, решителна усмивка. — Ще трябва да се постарая повече — каза на образа си. — Просто ще продължавам да се опитвам.
По телефона Трой винаги се представяше в най-добрата си светлина. Изобел се радваше, че ще говори с него без мълчаливото присъствие на Филип, потънал в мрачни мисли в кухнята или крачещ бавно из градината.
Трой отговори на третото позвъняване.'
— Трой Картрайт — каза той дружелюбно.
— Изобел е — каза тя и усети как започва да говори по-бодро.
— Моята звездна писателка! — възкликна той. — Благодаря, че връщаш обаждането. Как си?
— Добре съм.
— А Филип?
— Чудесно — каза тя бодро.
— Звучи прекрасно. Как върви книгата?
— Завършена е — каза тя. — Всъщност цялата, с изключение на една дума.
— Една ли?
— Да.
За миг Трой си помисли дали да я попита коя дума, но реши, че това беше в областта на специалните дарби на писателката, и извън компетентността на нейния агент.
— Ела на обяд да го отпразнуваме! — нареди той. — Трябва да ме видят да излизам с красива жена.
Изобел се усмихна при представата, че Трой Картрайг, слаб и строен, в средата на трийсетте, изискан, живеещ в сърцето на модната част на Лондон, има нужда да го видят как обядва с нея.
— О, това е нелепо.
— Ни най-малко. Издирвах в списъка на клиентите си някой, който да съчетава ум и красота, и нямаше кой да ти съперничи.
Колкото и абсурдно да беше, тя се чу как се кикоти — необичаен звук в тихата къща.
— Предполагам, че бих могла да ти предам ръкописа.
— О, моля те! Много искам да го видя.
— Утре?
— Страхотно. Ще запазя маса в някой скъп ресторант.
Тя се поколеба:
— Не е необходимо…
— Ако ще извеждам Изобел Латимър на обяд, искам светът да го узнае — гласът му се снижи и той продължи топло и ласкаво. — Така че се постарай да облечеш нещо красиво.
— Добре — каза тя, отстъпвайки пред насладата от ласкателството. — Ще дойда в офиса ти в един.
— Лично ще почистя с прахосмукачка червения килим — обеща той.
Разходката беше подобрила настроението на Филип. Седеше в градината на кръчмата с чаша уиски с лед пред себе си. Махна с ръка, когато Изобел се зададе във волвото, и я загледа как паркира и излиза от колата. Помисли си, че тя изглежда по-възрастна от петдесет и двете си години, докато я гледаше как върви през паркинга към него. Беше стройна както винаги, а лъскавата й кестенява коса беше избледняла съвсем леко до светлокафяво. На пръв поглед тя все още можеше да е младата аспирантка, която беше седяла срещу него на конференция по въпроса за етиката във фармацевтичната промишленост и беше изложила доводите си с такава неприсъща за възрастта си увереност и спокойствие, че бе събудила у него желание да се смее и да флиртува с нея. Тогава си беше помислил, че една високоинтелигентна съпруга с академични постижения би могла да бъде ценен актив за мъж в неговото положение. Тогава си беше мислил, че може да си позволи такава съпруга. Можеше да печели парите, вършейки работа, която тя смяташе за подозрителна в морално отношение, можеше да носи у дома покварените блага на капитализма, а тя можеше да изучава философия. Тя можеше да бъде луксът, който той да си позволи, съпруга, безкрайно по-престижна и интересна от лъскавите блондинки на неговите колеги. Умението му да печели пари можеше да й осигури добър стил на живот, щеше да й позволи да чете, да мисли и да пише. А в замяна той можеше да й се наслаждава.
Всичко се промени в момента, когато той се разболя. Сега знаеше, че можеше да е умрял без нейната спокойна сила на духа, без решимостта й той да оцелее. Но докато я гледаше как върви към него и виждаше приведените й рамене и умората, долавяща се дори в стъпките й, не изпита благодарност, нито дори нежност. Изпита раздразнение. Напоследък тя все беше уморена. Винаги изглеждаше толкова нещастна. Всеки би си помислил, че болната е тя.
— Ела да пийнеш нещо — повика я той. — Не се налага да бързаме, нали?
Тя се поколеба.