Трой изглеждаше зашеметен.
— Мислех, че има пенсия за инвалидност, или нещо от този род.
Тя поклати глава:
— Няма я вече. Цялата. Използвах я, за да платя къщата наведнъж. Казах му да не се тревожи. Казах му, че с нея сме изплатили ипотеката и сме купили спестовни полици. Но не бяхме. Сумата стигна само за изплащане на ипотеката. Мислех, че мога да го издържам до края на живота му.
Тя извърна поглед.
— Мислех, че ще умре. Мислех, че ще трябва да го издържам една-две години, да се погрижа да се чувства наистина удобно и сигурно. Но сега той е в ремисия. Не знам какво ще стане по-нататък. А ти ми казваш, че не мога да печеля парите, които са ми нужни за него.
Трой отпи голяма глътка от виното си:
— Би ли могла да поемеш писането на повече рецензии?
— Това не носи пари, нали? — каза тя горчиво. — Не каквито би трябвало да носят романите. А сега ти ми казваш, че романите ми не се продават. За да продаваш, трябва да си някой като Сузи Уейд или Чет Дрейк. Никой не се възхищава на работата им, но всички ги четат.
Той кимна.
— И колко получават за тези… тези глупости?
Той сви рамене:
— Не знам. Може би по около двеста хиляди лири на книга? Може би повече. А после има и права за филми или телевизионни мини-сериали. И двамата са милионери благодарение на творбите си.
— Но аз бих могла да правя това! — възкликна тя горчиво. — Бих могла да напиша такава книга за една година! За половин година!
Келнерът се появи и сложи пред тях първото блюдо. Трой взе вилицата си, но Изобел не хапна.
— По-трудно е, отколкото изглежда — напомни й той внимателно. — Тъкмо ти би трябвало да знаеш това. Дори тези комерсиални романи изискват умение. Те не са сложни истории, нито пък красиво написани; но тези хора притежават истински талант да пленяват въображението на читателите, завладяват читателската аудитория.
Тя поклати глава и отпи още една голяма глътка вино. Сервитьорът напълни отново чашата й. Трой видя с известно безпокойство, че нивото на течността в бутилката бе спаднало доста драматично.
— Бих могла да пиша така! — възкликна тя. — Всеки глупак би могъл.
Той поклати глава и каза:
— Трябва наистина да познаваш мечтите на читателите. Именно в това тях ги бива наистина. Всичко е емоции, всичко е способност да предусещаш какво искат читателите. Това не е едно от нещата, които правиш ти. Ти пишеш, водейки се от интелекта, Изобел.
— Мога да го направя — упорстваше тя. — Още сега бих могла да ти разкажа такава история.
Той й се усмихна, посрещайки охотно всяка промяна в тона, която би я отдалечила от ужаса на първоначалния шок.
— Как би я нарекла?
— „Ученикът на дявола“ — каза тя мигновено. — „Синът на сатаната“. Някакво заглавие с дявола в него, това искат всички, нали? Да знаят, че в книгата става дума за сатанисти, и такива глупости?
— Вярно е — призна той.
— Ще бъде историята на млада жена, която трябва да спечели пари, голяма сума пари, за да плати за операцията на сестра си. Нещо, о, нещо сложно. Но нещо, за което всички сме чували — тя щракна с пръсти. — Трансплантация на костен мозък. Сестрата е почти на смъртно легло и само тази експериментална операция би я спасила.
Той кимна усмихнато.
— Те са близначки — каза Изобел, импровизирайки бързо. Една къдрица се беше измъкнала от спретнатия кок, бузите й бяха поруменели. Сервитьорът наля още вино. — Близначки са и по-младата сестра открива, че една сатанистка секта е готова да плати точно сумата, която им трябва, за момиче, което може да докаже, че е девица, и което е готово да позволи да правят с него всичко — за една нощ.
Келнерът продължаваше да се навърта около тях, с бутилка в ръка, подслушвайки неприкрито.
— Продължавай — Трой беше заинтригуван.
— Прегледана е от лекар, потвърждава се, че е девствена, и после тя тръгва към голямата къща в провинцията, за да се предостави на членовете на сектата да се възползват от нея, както пожелаят, в продължение на двайсет и четири часа.
Трой се приведе напред да слуша. Жената на съседната маса също се приведе.
— Те се възползват сексуално от нея, връзват я, режат я е ритуални сребърни ножове, белязвайки тялото й с окултни символи, после я полагат върху олтара и тя си мисли, че ще й прережат гърлото на разсъмване. Около нея се вие благоуханен дим, дават й питие със странен вкус, един мъж, смугъл и красив мъж, идва бавно към нея, като държи сребърния си нож пред тялото си…
Трой не смееше да продума. Келнерът наля на Изобел още вино, като лепта за разказвача на истории.
— Тя се събужда. Вече е бял ден. Спомня си единствено лицата на тринайсетте души от сектата. Но в ръката й има чек за лечението на сестра й.