Когато най-накрая им казаха, след няколкогодишни изследвания, че Филип ще отпада прогресивно през остатъка от живота си, но няма да умре в близко бъдеще, тя си помисли, че Бог беше злоупотребил с доверието й. Бог я беше измамил със сделката. Филип нямаше да умре, но мъжът, когото беше обичала и за когото се беше омъжила, си беше отишъл завинаги.
Изобел чувстваше, че не е във властта й да оттегли предложението си към Бог. Беше обещала, че ако Филип оживее, никога повече няма да моли за нищо, и възнамеряваше да спази това обещание. Никога нямаше да изисква нищо от Филип, никога нямаше да моли Бог за огромен късмет или прекрасни възможности. Беше решила, че пред нея се простира живот, посветен на дълга, който щеше да бъде огрян от радостта на саможертвата. Изобел си мислеше, че може да създаде живот, който е сам по себе си нещо прекрасно — живот, в който двама души, талантливи и отдадени един на друг, насочват енергията и способностите си към създаването на съвместно щастие въпреки болестта, въпреки страха от смъртта. Предполагаше, че тя и Филип можеха по някакъв начин да бъдат облагородени от ужасно лошия си късмет. Беше си мислила, че може да му покаже колко много го обича чрез постоянна, любяща, доброволна саможертва.
Вместо това, в действителност, преживяването беше смазващо. Но тя знаеше, че много жени са принудени да понасят смазващи преживявания. Някои имаха противни, заядливи съпрузи, или тежка и неблагодарна работа, или трудни деца. Остроумният, чаровен съпруг на Изобел се беше превърнал в самосъжаляващ се инвалид. Любовта на Изобел към него премина от еротична в майчинска. Самочувствието на Изобел като привлекателна жена бе унищожено от безкрайната поредица нощи на изключително тактично, но непреклонно сексуално отхвърляне.
Помисли си, че това не би трябвало да променя нещата. Все още беше твърдо решена да спази своята част от сделката с Бог. Беше обещала да не моли за нищо никога повече, и се придържаше към обещанието си.
— Добре — каза тя с усмивка, давайки ясно да се разбере, че няма да постави и двамата в неудобно положение, отправяйки му сексуален намек. — Ела да си легнеш, когато искаш, скъпи. Във всеки случай, предполагам, че ще съм заспала.
Тя наистина заспа почти веднага, но се събуди в светлината на лятната сутрин в пет. Чуваше как птиците започват да пеят отвън, пред прозорците, и настойчивото гукане на гривяка, гнездящ в дъба до къщата. За момент остана да лежи до Филип, наслаждавайки се на топлината на леглото и отблясъците от светлината на ранното утринно слънце по тавана. Обърна се и го погледна. Спокойно заспал, той изглеждаше по-млад и по-щастлив. Русият му перчем падаше привлекателно върху лицето с правилни черти, тъмните му мигли се очертаваха невинно, като на спящо дете, върху гладката кожа на бузите му. Изобел почувства как я изпълва нежност към него. Повече от всичко друго на света искаше да го опази, да се грижи за него, сякаш й беше дете. Искаше да печели достатъчно пари, за да може той винаги да отива до буркана с парите за домакинството и да си взема колкото иска, без да моли, без да се налага да благодари. Искаше да го подсигури изобилно, щедро, сякаш обичта и богатството й можеха да компенсират сполетялата го ужасна несправедливост, каквато беше болестта му.
Изобел се измъкна от топлото легло, наметна рамене с халата и пъхна крака в практичните си пухкави пантофи. Излезе тихо от спалнята, слезе долу в кухнята и си направи един чайник със силен чай „Дарджилинг“, а после отнесе чашата в кабинета си.
Компютърът оживя с плътен, успокояващ звън. Тя загледа как екранът светва, а после създаде нов документ. Празната страница беше пред нея, чертичката на курсора чакаше да помръдне, да се раздвижи и оживее. Тя положи пръсти върху клавиатурата, като пианист, който чака сигнала да засвири, поемането на дъх, онзи могъщ момент на посвещаване.
„Ученикът на дявола“ — написа тя. Първа глава.
Две
Изобел писа три часа, докато чу Филип да се размърдва в спалнята над кабинета й. Затвори файла на компютъра и спря за миг. Много рядко се случваше Филип да влезе в кабинета й и да чете произведенията й още по време на писането, но би могъл да го направи: никога не беше имало дори намек, че работата на Изобел е нещо тайно. Сега, за първи път в живота си, тя не искаше той да види какво е написала. Имаше много силно усещане, че не иска той да разбере, че се е обърнала към такъв вид литература, която и двамата презираха. Освен това не искаше той да узнае, че всеки ден тя прекарва цели часове, позволявайки на въображението си да прехвърля еротични и перверзни възможности. Филип щеше да сметне сцените със завързаната върху олтара героиня за неимоверно противни. Любенето им винаги беше нежно, изпълнено с взаимно уважение, понякога дори извисяващо. Мисълта, че съпругата му пише софт-порно роман, би отвратила Филип. Изобел не искаше той да узнае, че тя изобщо може да мисли за подобни неща.