Предстоящото пътуване обаче се очертаваше безпроблемно — с леки ветрове и почти без вълнение. Лайнерът щеше да поеме на юг и оттам да прекоси Атлантика по най-краткия път, като мине северно от Азорските острови. Заради спокойното море и хубавото време, това бе предпочитан маршрут и от самите пътници.
Една след друга пристигнаха руската, френската, германската и италианската делегация и когато дойде редът на британците, фактическите собственици на „Куин Мери II“, вече се смрачаваше.
Американският президент, домакин на тържествената вечеря, планирана за осем часа, пристигна със синьо-белия хеликоптер на Белия дом точно в шест. Военният оркестър на брега засвири марш, докато президентът минаваше по тунела, за да се качи на кораба. Зад гърба му стоманените врати се затвориха и разделиха пътниците от останалия свят. В шест и половина величественият „Куин Мери II“, покрит със светлини като цял плаващ град, пое по Ист Ривър. Хората от по-малките корабчета по реката и струпаните по бреговете въодушевено махаха за довиждане, а високо над тях, зад дебелите стъкла на прозорците, ръководителите на осемте най-богати държави на света им помахваха в отговор. Бляскаво осветената Статуя на свободата и островите останаха назад и лайнерът постепенно увеличи скоростта. На около двеста метра от двете му страни се носеха два ракетоносеца от американския атлантически флот. Те установиха връзка с капитана на „Куин Мери II“ и се представиха. Отляво се движеше „Лейте Гълф“, отдясно — „Монтерей“. Капитанът спази морските закони, отбеляза в дневника присъствието им и им благодари. После напусна мостика, за да се преоблече за вечеря. Функциите му пое Дейвид Гъндлак.
Когато светлините на Лонг Айланд останаха далеч зад тях, старши помощник-капитан Гъндлак превключи на оптимална скорост. Ако се наложеше, четирите двигателя с мощност 157 000 конски сили можеха да понесат лайнера със скорост от трийсет възела. Оптималната беше двайсет и пет и ракетоносците трябваше да минат на пълна мощност, за да поддържат темпото.
Над главите им се появи и въздушният конвой — един EC2 „Хоукай“, чийто радар покриваше океана в радиус от деветстотин километра от „Куин Мери II“, и един ЕА-6B „Праулър“, който бе способен да засече всяка вражеска оръжейна установка и да я порази с ракетите си ХАРМ.
Двата по някое време щяха да бъдат сменени от самолети от авиобазата на Азорските острови, които на свой ред щяха да отстъпят местата си на самолети от базите във Великобритания. Всяка подробност беше премислена добре.
Вечерята мина с пълен успех. Държавните глави сияеха, съпругите им блестяха, менюто се хареса на всички, а в кристалните чаши искряха отбрани вина.
По примера на американския президент, а и понеже повечето от делегациите бяха изтощени от дългия път, вечерята приключи рано и всички се оттеглиха за сън.
На сутринта държавните глави се събраха в театралната зала, преоборудвана специално за конференцията. Армиите сътрудници, без които очевидно не можеше, се подредиха чинно зад шефовете си.
Втората вечер мина приблизително като първата, но този път ролята на домакин изигра британският премиер. Водачите на делегациите и приближените им запълниха 200-те места в „Куинс Грил“, а по-нисшите сътрудници се разпръснаха из огромния ресторант „Британия“ и различните пъбове и барове. След вечеря по-младите разпуснаха в „Куинс Болрум“ и в дискотеката „032“.
Далеч над главите им мостикът мина на нощно осветление. На таблото пред Дейвид Гъндлак имаше редица плазмени екрани, които показваха състоянието на всеки от корабните уреди. Най-важен от тях бе радарът, който опипваше океана в радиус от четиридесет и пет километра. На дисплея ясно се виждаха мигащите точки на двата ракетоносеца и множеството други съдове в близост.
Помощник-капитанът имаше на разположение и автоматична система за идентификация, която препращаше сигналите от останалите кораби към компютър в „Лойдс“ и получаваше оттам сведения за имената, маршрутите, товара и специфичната им радиочестота.
Радистите в ракетоносците от двете страни на „Куин Мери II“ правеха същото. Задачата им бе да внимават гигантът, който пореше вълните между тях, да не бъде изложен на каквато и да било опасност. Дори най-безобидният и проверен товарен кораб не биваше да се доближава на по-малко от три километра. През втората нощ най-близкият съд, с който се разминаха, бе на десет.