Сега с огромно закъснение разбра, че „Яванска звезда“ не пренася бомба — а че самият кораб е бомба. И докато товарът му бързо се смесваше с въздуха, корабът нямаше нужда дори да се движи. Носещият се насреща лайнер просто трябваше да ги доближи на три километра, за да бъде унищожен.
Спомни си разговора между пакистанчето и „Куин Мери II“. Товарният кораб така и нямаше да включи двигателите си. Ракетоносците не биха го позволили. Но въобще нямаше да се стигне дотам.
Третият бутон чакаше до дясната ръка на Ибрахим. Мартин проследи с поглед жиците, които стигаха до сигналния пистолет, окачен току пред прозорците на мостика. Едно пламъче, една искра…
Светлините на плаващия град вече се виждаха ясно на хоризонта. Двайсет и шест километра, петнайсет минути — време, за което газът щеше да се смеси с въздуха.
Погледът на Мартин се отмести към микрофона на радиостанцията, оставен върху пулта. Това бе последният шанс да изкрещи предупреждението си. Той посегна към скрития в робата нож, но йорданецът улови погледа му и последвалото движение. Не беше преживял Афганистан, затвора в Йордания и непрестанното преследване в Ирак, без да развие инстинктите на диво животно.
Нещо му бе подсказало, че, въпреки приятелското отношение, Афганецът не е на негова страна. Въздухът се просмука с омраза.
Мартин мушна ръка в гънките на робата си, но Ибрахим успя да реагира пръв, измъкна пистолета изпод разгънатата върху таблото карта и го насочи към гърдите на Афганеца. Разстоянието между двамата бе четири метра. С три метра повече от нужното на Мартин.
Войникът е обучен бързо да преценява възможностите си и през по-голямата част от живота си Мартин бе правил именно това. Сега на мостика на „Контесата“, обвита от смъртоносния облак, той имаше пред себе си два варианта — да се хвърли или към човека, или към бутона. И в двата случая нямаше да оцелее.
В главата му нахлуха стихове отпреди много години: „при всеки мъж на таз земя смъртта ще дойде някой ден…“ Спомни си Ахмад Шах Масуд, Лъва от Панджшир, и това, което му бе казал край лагерния огън.
„Един ден всички ще умрем, ингилизино. Но само благословеният от Аллах воин може да избере как“.
Полковник Майк Мартин направи своя избор.
Ибрахим предусети намерението му и по блясъка в очите му разбра, че вече е приел смъртта. И изкрещя, и го простреля в гърдите. Волята обаче често надделява над болката и шока и спечелва поне още секунда живот.
В края на тази секунда двамата и корабът под тях се изпариха във вечността.
Дейвид Гъндлак бе поразен. На трийсетина километра пред тях, там, където най-големият пътнически лайнер на света щеше да се озове след около половин час, от морето изригна гигантски огнен стълб. Някой от останалите трима дежурни от нощната вахта извика: „Какво става, по дяволите?“
— „Монтерей“ до „Куин Мери“, извийте вляво, повтарям, извийте вляво. Разследваме случая.
Гъндлак видя как единият ракетоносец се изстреля напред към пламъците, които вече започваха да се разсейват и да гаснат. „Контесата на Ричмънд“ очевидно бе жертва на ужасен инцидент. Неговата работа обаче бе да се държи на разстояние. „Монтерей“ щеше да открие евентуалните оцелели и да се погрижи за тях. Все пак не беше лошо да уведоми капитана.
Когато същият пристигна на мостика, помощникът му го запозна с фактите до момента. Бяха на трийсет километра от мястото на взрива, охранявани неотлъчно от втория ракетоносец. Капитанът се съгласи, че дори да има някакви оцелели, те са грижа на „Монтерей“.
Пламъците утихнаха. Изтеклият от „Контесата“ мазут бавно догоря. Взривоопасният товар се беше изпарил още преди пристигането на „Монтерей“.
Капитанът на „Куин Мери II“ нареди компютърът да поддържа предварително установения курс към Саутхамптън.
Епилог
Разбира се, имаше разследване. Отне почти две години. Тези неща никога не стават за два часа, освен по телевизията.
Единият от екипите се зае с „Яванска звезда“ — от момента на пускането му на вода до потеглянето му, натоварен с пропан-бутан, от Бруней към Фриймантъл, Западна Австралия.
Независими източници потвърдиха, че по онова време корабът е бил под контрола на капитан Херман. Други двама капитани малко по-късно го бяха забелязали да обхожда североизточния край на Борнео. И двамата капитани бяха отбелязали в дневниците си името и — именно заради товара, който пренасяше — факта, че се движи достатъчно далеч от тях.