Изпратиха го с бурни ръкопляскания, а той, зачервен от притеснение, взе сакото си и тръгна към вратата.
— Съжалявам, че ви прекъснах, професоре — каза мъжът от Форт Мийд. — Но присъствието ви в базата е наложително. Колата чака.
— Спешно ли е?
— Да, сър. Вдигнаха ни по тревога. — Знаеш ли нещо повече по въпроса?
— Не, сър.
Разбира се. Непоклатимото правило. Ако не се налага да знаеш, няма и да научиш нищо. Любопитството на Мартин щеше да почака.
Автомобилът беше обичайният тъмен „Седан“ с издайническа антена на покрива. Трябваше да е във връзка с агенцията по всяко време. Шофьорът беше ефрейтор, но, макар Форт Мийд да е военна база, не носеше униформа, а цивилни дрехи. Не биваше да привличат прекомерно внимание.
Д-р Мартин се качи отзад, а шофьорът придържаше вратата. Другият мъж седна отпред и колата пое към магистралата за Балтимор.
Далеч на изток мъжът, който се опитваше да превърне старата плевня в свой дом, се бе изтегнал на поляната край току-що запаления огън. Чувстваше се напълно щастлив. Щом толкова години успяваше да заспи по скалите или в снежните преспи, сега със сигурност нямаше нищо против да се изтегне в меката трева край ябълките.
Поддържането на огъня не беше никакъв проблем. Беше насъбрал достатъчно подпалки от строежа. Джезвето съскаше върху жаравата и той предвкусваше удоволствието от димящата чаша чай. Има питиета за всеки повод и време, но след тежък ден всеки войник предпочита на първо място чаша горещ чай.
Следобед си взе почивка и слезе пеша до магазина в Миънстоук да купи някои неща за уикенда.
Явно всички там знаеха, че е купил мястото и че се опитва да оправи плевнята със собствени сили. Това се приемаше добре. Богатите лондончани, които размятаха наляво-надясно чековите си книжки и бързо влизаха в ролите на богати земевладелци, не бяха посрещани с нещо повече от хладна любезност. Но тъмнокосият мъж, който живееше в палатка в овощната си градина и не се притесняваше да запретне ръкави и да поработи, започваше да се радва на уважение.
Пощальонът казваше, че новодошлият получавал малко писма, като се изключел от време на време по някой жълтеникавокафяв плик с официален вид. Дори тях обаче държал да си взима от пощата в селото, за да спести на разносвача разходката по калната пътека — жест, който самият пощальон оценяваше. Писмата били адресирани до „Полковника“, но същият не отваряше и дума по въпроса, когато сядаше да изпие едно в бара или си купуваше вестник от магазина. Просто се усмихваше и разменяше обичайните любезности. Нарастващото уважение на местните бе оцветено с любопитство. Повечето пришълци бяха нахакани и приказливи. Но не и този. Кой бе той, откъде идваше и защо бе избрал именно Миънстоук?
Следобеда в селото той отиде до старата църква „Сейнт Андрю“ и поговори с пастора Джим Фоули.
Бившият войник бе започнал да мисли, че животът в новия дом ще му хареса. Можеше например да се метне на очукания си велосипед и да отиде до Дроксфорд, на пътя за Саутхамптън, за да купи от местния пазар пресни плодове и зеленчуци. Да обходи десетките пътища, които се виждаха от покрива му, и да пие по халба в старите пъбове, които щеше да открие там.
Два дни по-късно обаче той посети вечерната служба в „Сейнт Андрю“ и там, застанал в полумрака под каменния свод, започна да се моли — както често правеше.
Помоли се на Бог, в когото безрезервно вярваше, за прошка за всички мъже, които бе убил, и за покой за техните безсмъртни души. Помоли се за всички свои загинали другари и благодари, че никога не е убивал жени, деца и мирни хора. Помоли се още един ден да има възможността да изкупи греховете си и да влезе в Царството небесно.