Выбрать главу

Тери боготвореше брат си още от детството си в Ирак и от годините, които прекараха заедно в пансиона в Хейлибъри край Хартфорд.

Майк беше това, което Тери никога нямаше да е. Загадъчен, а не доверчив, елегантен, а не пухкав, упорит, а не мек, бърз, а не тромав, смел, а не плашлив. Сега, отпуснат в лимузината, която прекосяваше Мериленд, Тери си спомни финалния мач по ръгби срещу Тонбридж, с който приключиха петте години на Майк в Хейлибъри.

Когато двата отбора излязоха на терена, Тери стоеше ухилен зад въжетата край тунела. Майк се приближи, протегна ръка и разроши косата му.

— Е, братле — каза, — успяхме.

Тери си спомни и как години по-късно бе обзет от задушаващия страх да признае на брат си, че е гей. Брат му, по това време офицер от специалните части, току-що завърнал се от Фолкландските острови, се замисли за момент, а после, широко усмихнат, цитира прочутата финална реплика на Джо И. Браун от „Някои го предпочитат горещо“:

— Какво пък, никой не е съвършен.

От този момент Тери бе готов да умре за по-големия си брат.

* * *

Слънцето над Мериленд залязваше. Залязваше и над Куба, където на югозападния полуостров Гуантанамо един мъж разстла молитвеното си килимче, обърна се на изток, коленичи и започна да се моли. Часовият пред килията го наблюдаваше невъзмутимо. Макар картината да му беше до болка позната, инструкциите го задължаваха да не се разсейва и за миг.

Мъжът, който се молеше, беше прекарал пет години в затвора, познат преди като „Лъчевия лагер“, сега лагер „Делта“, но по-известен на медиите като Гитмо. Бе издържал мъченията от самото начало, без да отрони и звук. Тялото и вярата му бяха подложени на безброй унижения, а когато пропитите му с омраза черни очи се вдигаха към очите на мъчителите му, жестокостите се удвояваха. И все пак той не се пречупи.

Методът на тоягата и моркова принуждаваше съкилийниците да доносничат един срещу друг в замяна на дребни облаги, но той запазваше мълчание. Мнозина даваха сведения за него, за да изкарат някаква полза, но показанията им бяха пълни измислици, които той никога не отрече нито потвърди.

Разследващите случая му разполагаха с цял куп сведения, но нито едно не бе получено от самия него. Един-единствен път той отговори учтиво на въпросите на следовател, който избра нормалния разговор пред изтезанията, и това бе всичко.

Основният проблем си оставаше. Никой от следователите не разбираше и дума от родния му език и се налагаше да разчитат на преводачите, които ги съпровождаха навсякъде. Ала и самите преводачи си правеха сметките и получаваха услуги за определени тълкувания на казаното. Така че често си ги измисляха.

Четири години след докарването му в лагера мъжът бе определен като „нежелаещ да съдейства“, което всъщност означаваше, че няма да се пречупи. През 2004-та го преместиха в новия лагер Екоу, където килиите бяха по-малки, стените — бели и каквото и да било излизане се разрешаваше само нощем. Мъжът не бе виждал слънце от година.

Нямаше семейство, което да го потърси. Нито правителство, което да се поинтересува за него. Нито адвокат, разбира се.

Затворниците наоколо губеха разсъдък и ги отвеждаха за лечение. Но той запази мълчание и продължи да чете Корана.

Докато се молеше, часовите навън се смениха.

— Шибан арабин — изруга единият. Заместникът му поклати глава.

— Не е арабин — каза той. — Афганец е.

— И какво мислиш за нашия проблем, Тери?

Внезапно излязъл от летаргията си на задната седалка на лимузината, Бен Джоли гледаше Тери Мартин.

— Явно проблемът е сериозен, нали? — отвърна англичанинът. — Видя ли лицата на приятелите ни от разузнаването? Просто потвърдихме това, което подозираха, но хич не им хареса, че си тръгнахме.

— Ама нямат избор. Налага се сами да разберат каква е тази операция.

— И как ще стане?

— Виж, мотая се с шпионите от доста време. Съветвам ги, доколкото мога, още от Шестдневната война. Имат си начини. Било вътрешни хора, било двойни агенти, било подслушване или наблюдение. Пък и компютрите доста помагат — правят за минути това, което преди отнемаше седмици. Предполагам, че ще разберат какво е и ще вземат мерки. Не забравяй, че мина бая време, откакто Гари Пауърс беше свален над Свердловск и направихме онези въздушни снимки от Куба през шейсет и втора. Ама ти не си бил роден тогава, нали?

Това явно го забавляваше. Тери Мартин се задоволи да кимне, после предположи:

— Може би имат свой човек в Ал Кайда.

— Съмнявам се — отвърна старецът. — Ако имаше агент там, отдавна да е предал точното местоположение на щаба им и да сме ги засипали с ракети.