Госпожа Грейнджър, загрижена за сигурността на дъщеря си, реши да я изпрати при по-младия брат на покойния си съпруг, архитект в Хейзълмиър, Съри. Шест месеца по-късно майката загина в безредиците.
Седемнайсетгодишната Сюзан Грейнджър се озова в земята на предците си, която никога досега не бе виждала. Прекара една година в девически пансион и още три като сестра в болницата във Фарнъм. На двадесет и една, минималната изисквана възраст, постъпи като стюардеса в Британската презокеанска въздушна корпорация. Беше невероятно красива, с бухнала кестенява коса, със сините очи на баща си и нежната кожа на типична англичанка, но покрита с меденозлатист тен.
От авиолиниите я разпределиха по маршрута Лондон-Бомбай заради отличния й хинду. По онова време въздушният път дотам бе дълъг — Лондон, Рим, Кайро, Басра, Бахрейн, Карачи, накрая — Бомбай. Нямаше екипаж, който да издържи цялото това натоварване, затова в Басра, Южен Ирак, се извършваше първата смяна. Именно там през 1951-ва Сюзан срещна Найджъл Мартин, счетоводител в една петролна компания. Ожениха се през 1952-ра.
Трябваше да изчакат десет години, преди да се сдобият с първородния си син, Майк, и още три, докато се появи вторият — Тери. Двамата обаче, поне на външен вид, нямаха нищо общо.
Марек Гъмиени се вгледа в снимката от досието. Меднозлатистият тен бе отстъпил място на смугли черти, черна коса и тъмни очи. Този очевидно бе наследил гените на баба си, защото по нищо не приличаше на брат си, учения от Джорджтаун, чието розовобузесто лице и рижата му коса явно идваха по линия на бащата.
Гъмиени си спомни забележките на д-р Бен Джоли. Който и да се опиташе да проникне в Ал Кайда, трябваше не само да изглежда, но и да говори и да се държи като тях. Набързо прелисти бележките за детството на братята.
И двамата, всеки по реда си, бяха прекарали известно време в англо-иракското училище. За дисциплината им се бяха грижили баща им и гледачката Фатима, внимателна женица от северните провинции, която се надяваше един ден да се върне при своите с достатъчно спестени пари, за да си намери достоен млад съпруг.
В досието имаше бележка, която можеше да идва само от разговор с Тери Мартин: описание на по-голямото момче, което препуска в своята дълга роба по поляната пред къщата в багдадското предградие Саадун, а развеселените местни гости на баща му се смеят и подвикват: „Ей, Найджъл, то направо си е като някое от нашите“.
„Като някое от нашите — помисли си Марек Гъмиени. — Като някое от техните“. Две от притесненията на Бен Джоли отпадаха. Този човек приличаше на арабин и можеше да мине за такъв сред арабите.
Продължи да чете. Вицепрезидентът Саддам Хюсеин постепенно бе започнал национализация на чуждите петролни компании и това през 1972-ра бе включило и англо-иракската. Найджъл Мартин бе издържал още три години, преди през 1975-а да прибере семейството си у дома. Майк бил на тринайсет, готов за пансиона в Хейлибъри.
Марек Гъмиени имаше нужда от почивка и кафе.
— Знаеш ли, този би се справил — каза той, когато се върна от тоалетната. — С достатъчно тренировки и подкрепа от наша страна, защо не? Къде е сега?
— С изключение на две операции, в които, така да се каже, го взехме назаем, прекара военната си кариера с парашутистите и спецчастите. Пенсионира се миналата година след двайсет и пет години служба. Честно да ти кажа, няма как да стане.
— Защо? Напълно подходящ е.
— С изключение на биографията му. Родителите, семейството, месторождението. Не можеш просто да влезеш в Ал Кайда и да кажеш „ей ме, на“, освен ако не си млад доброволец, готов за самоубийствена мисия. Тези, на които би било оказано доверието да имат нещо общо с толкова важен проект, ще са прекарали в тази среда години. Това е основният проблем, Марек. Няма как да го прескочим. Освен…
— Освен какво? — Американецът го погледна очакващо.
— Не, не, няма как да стане — отвърна Хил.
— Хайде де, не ме дръж в напрежение.
— Мислех си за двойник. За някой, чието място би могъл да заеме. Да се престори на него. Но и това крие опасност. Ако истинският е жив, Ал Кайда ще знаят къде е и какво прави. Ако е мъртъв, ще знаят и това. Така че идеята отпада.
— Досието е бая дълго — каза Гъмиени. — Мога ли да го взема?
— Това е копие, разбира се. Но го взимаш само за прочит, нали?
— Имаш думата ми. Само за прочит, и то само от мен. Ще е или заключено в личния ми сейф, или изгорено.
Заместник-директорът по оперативната част отлетя за Лангли, но седмица по-късно позвъни отново. Стив Хил прие разговора от бюрото си във Воксхол Крос.
— Мисля, че трябва да дойда пак — без предисловие започна заместник-директорът. И двамата знаеха, че британският премиер вече е обещал на колегата си от Белия дом пълно съдействие по проект „Скат“.