— Както кажеш, Марек. Някакво развитие по въпроса?
Стив Хил беше заинтригуван. Модерните технологии позволяваха всякаква информация от ЦРУ да стигне до МИ-6 в пълна секретност само за секунди. Защо тогава се налагаше Марек да идва пак?
— Двойникът — отвърна Гъмиени. — Мисля, че имам човека. По-млад е с десетина години, но изглежда достатъчно възрастен. Височината, телосложението, мургавото лице — същите са. И е ветеран от Ал Кайда.
— Добро попадение. Но защо не е с тях?
— Защото е при нас. От пет години е в Гуантанамо.
— Арабин ли е? — Хил се изненада. Очакваше се да е информиран, ако цели пет години американците държат високопоставен арабски член на Ал Кайда в Гитмо.
— Не, афганистанец е. Казва се Измат Хан. Тръгвам към теб.
Седмица след случая Тери Мартин все още не можеше да спи спокойно. Такава тъпа забележка. Защо не си беше държал езика зад зъбите? Налагаше ли се да споменава брат си? Ами ако Бен Джоли се бе раздрънкал пред някого? В крайна сметка Вашингтон си беше едно голямо село, в което всекидневно се разменяха сплетни. Реши да позвъни на брат си.
Майк Мартин бе на път да свали и последните здрави керемиди от покрива. Най-сетне можеше да смени покритието отдолу, да го закове и опъне, и след седмица вече щеше да е готов с изолацията. Внезапно от мобилния телефон се разнесе игрива мелодия. Беше в джоба на елека му, окачен на един пирон наблизо. Той внимателно се пресегна и го извади. На екрана се изписа номерът на брат му във Вашингтон.
— Здрасти, Тери.
— Майк, аз съм. — Малкият още не можеше да проумее как хората, на които звъни, разбират, че е той. — Слушай, направих една глупост и исках да ти се извиня. Преди седмица изтърсих нещо за теб в неподходяща компания.
— Супер. И какво точно каза?
— Няма значение. Виж, ако те посетят костюмарите — знаеш кого имам предвид, направо ги прати на майната им. Това, което казах, беше чиста глупост. Така че ако някой дойде…
От мястото, където се намираше, Майк Мартин виждаше един сив ягуар бавно изкачва пътя към плевнята.
— Няма проблем, братле — спокойно каза той. — Май вече са тук.
Двамата агенти седнаха на сгъваемите столчета, а той се отпусна на един дънер, който съвсем скоро щеше да се превърне в подпалки за огъня. Докато американецът го въвеждаше в нещата, Майк погледна въпросително Стив Хил.
— Ти си решаваш, Майки. Нашето правителство обеща пълно съдействие на Белия дом, но това не означава да накараме някого насила да поеме на смъртоносна мисия.
— За такава ли говорим?
— По-скоро не — намеси се Марек Гъмиени. — Ако успеем да открием името и местоположението дори на един висш представител на Ал Кайда, посветен в операцията, веднага ще те изтеглим и ще свършим останалото сами.
— Виж… Не знам как бих могъл да мина за арабин. Преди петнайсет години в Багдад бях прост градинар и не ми се наложи нито да попадна в бойни условия, нито да ме разпитва тайната полиция. Този път обаче ще паднат доста въпроси. Щом някой е бил в ръцете на американците цели пет години, как така не е пропял?
— Даваме си сметка, че ще те разпитват. Но ако имаме късмет, ще докарат за целта високопоставено лице. Тогава ще те измъкнем и ще ни кажеш кой е. Ние ще сме там, буквално на метри от теб, обещавам.
— Този — каза Мартин и почука с показалец по плика с досието на мъжа от Гуантанамо — е афганец. Бивш талибан. Пущун. Никога не съм знаел добре пущу. Първият афганец ще ме разкрие.
— Ще прекараш месеци в тренировки, Майк — каза Стив Хил. — Няма да те пуснем, ако сам не се почувстваш готов. Или пък ако решиш, че ще се провалиш.
— Мислиш ли, че можеш да се престориш на слабообразован пущун, който говори лош арабски? — попита Гъмиени.
Майк Мартин кимна.
— Не е невъзможно. Но какво правим, ако докарат някой афганец, който наистина е познавал обекта?
Другите двама мълчаха. И тримата много добре знаеха, че това ще е краят.
И докато агентите предпочитаха да гледат в краката си, вместо да обяснят какво би случило, ако Ал Кайда разкрие шпионина, Мартин отвори досието в скута си. Това, което видя, го вцепени.
Лицето бе остаряло с пет години, върху него бяха отпечатани лишения, които му прибавяха поне още десет. Но това все още бе момчето от планините, полумъртвият бунтовник от Кала-и-Джанги.
— Познавам този човек — тихо каза той. — Това е Измат Хан.
Американецът го зяпна.
— Как така го познаваш? От пет години е заключен в Гитмо.
— Знам. Но преди много години се бихме заедно срещу руснаците в Тора Бора.