— Изпитателни? — измърмори Филипс. — А останалите какви са, дявол да ги вземе?
След дванайсетата седмица оцелелите новобранци получиха лелеяната червена барета и се отправиха на нов триседмичен курс в Брекън, където учиха самозащита, патрулиране и стрелба. По това време, в средата на януари, в Брекън беше кучи студ. Войниците обаче спяха на подгизналата земя, без да палят огън.
Между шестнайсетата и деветнайсетата седмица се случи това, за което Майк Мартин всъщност бе дошъл — парашутната подготовка в Абингдън. Там отпаднаха още неколцина от групата. После се състоя Парадът на крилата, на който най-сетне на баретите на новобранците бяха забодени значките с разперени крила — знакът на парашутистите. Същата вечер старият пъб в Олдършот бе свидетел на дива веселба.
Още две седмици, наречени „последното препятствие“, преминаха в обучение на открито и подготовка за финалния парад. На двайсет и втората седмица се състоя и той — парадът на завършващите, по време на който гордите родители най-сетне можаха да видят изумителната трансформация на децата си в истински войници.
Редник Майк Мартин вече бе попаднал в полезрението на началниците си като потенциален офицерски кандидат и бе изпратен на кратък курс в Кралската военна академия в Сандхърст. През декември 1981-ва завърши курса с чин младши лейтенант. Ако по това време смяташе, че го очакват славни дни, бе сгрешил жестоко.
В парашутните части има три батальона и Мартин бе прехвърлен в Пара Три. На ротационен принцип, на всеки девет години, по един от парашутните батальони прекарва трийсет и шест месеца на земята и изпълнява задачите на обикновена пехотна част. Парашутистите мразят тези три години. Именно на Пара Три бе дошъл редът да работи в тила в Олдършот.
Като командир на взвод, Мартин беше назначен да отговаря за новобранците в базата и да ги подлага на същата смазваща програма, която сам бе преминал. Той вероятно щеше да изкара там пълния срок, ако не беше един човек, Леополдо Галтиери. На 1-ви април 1982-ра аржентинският диктатор нападна Фолклендските острови. Заповедта за Пара Три бе да си стегнат багажа и да се подготвят за заминаване.
По нареждане на непреклонната Маргарет Тачър, седмица по-късно британски войски вече се носеха към южното полукълбо, където ги очакваше зима с бушуващи вълни и проливни дъждове.
Парашутистите пътуваха с презокеанския параход „Канбера“, чиято първа спирка бе на малкия пуст остров Асенсион, къс земя, брулен от ветровете. Там бяха изчакани последните дипломатически совалки. По това време обаче и Галтиери, и Тачър знаеха, че който от тях отстъпи, ще се прости с поста си. Затова „Канбера“ продължи напред, по петите на единствения самолетоносач в групата — „Арк Ройъл“.
Когато стана ясно, че инвазията е неизбежна, Мартин и екипът му бяха прехвърлени с хеликоптер от „Канбера“ на „Арк Ройъл“, откъдето самолет щеше да ги откара на сушата. Удобствата на парахода бяха забравени за миг. В същата бурна нощ, в която хеликоптерите „Сий Кинг“ прехвърляха Мартин и хората му, друг „Сий Кинг“ падна в океана и деветнайсет човека от специалните авиодесантни сили загинаха.
Мартин и взводът му, заедно с останалата част от Пара Три, дебаркираха близо до устието на Сан Карлос. Намираха се на километри от столицата Порт Стенли и не срещнаха никаква съпротива. Без излишно разтакаване парашутистите и морските пехотинци поеха на тежък поход към столицата през калта и под поройния дъжд.
Раниците на гърбовете им тежаха колкото още един човек. При всяко появяване на аржентински „Скайхоук“ се спотаяваха в тинята, но вражеските самолети се интересуваха повече от корабите край брега, защото знаеха, че ако ги потопят, мъжете на сушата са обречени.
Истинският враг на британците бяха студът, неспирният леден дъжд и изтощителният преход през сурова местност, в която не никнеше нито едно дърво. И така чак до възвишението Лонгдън.
Войниците от Пара Три спряха в подножието му, разположиха се във фермата Естансия и се подготвиха да направят това, за което ги бе изпратила родината им. Беше нощта на 11-и срещу 12-и юни.
Атаката бе замислена като тиха и светкавична и бе такава до момента, в който ефрейтор Милн стъпи на мина. Тогава настана ад. Аржентинските картечници бълваха огън, сигнални ракети осветиха хълма и долината. Пара Три можеше или да се върне в укритията си, или да приеме битката и да атакува възвишението. Решиха да атакуват и превзеха Лонгдън — с цената на двайсет и трима убити и над четирийсет ранени.