Това бе първият път, когато Майк Мартин усети онзи странен метален вкус на върха на езика си. Вкусът на страха.
От трийсетте човека от взвода му шестима бяха убити, а деветима — ранени.
Аржентинските войници, защитаващи възвишението, бяха наборна армия, момчета от слънчевите пампаси, които повече от всичко искаха да са си у дома, далеч от калта, студа и дъжда. Сега оцелелите от тях бяха напуснали укрепленията си и се изтегляха към Порт Стенли.
Призори Майк Мартин застана на върха на хребета Уайърлес, погледна на изток към града и изгряващото слънце и преоткри Бог, към когото от години не се бе обръщал. Отправи към него горещата си благодарност и се закле повече да не го забравя.
По времето, когато десетгодишният Майк Мартин тичаше из градината на баща си в Саадун пред погледите на развеселените иракски гости, на хиляди километри оттам се роди едно момче.
Западно от пътя, свързващ Пешавар и Джалалабад, се намират Спин Гар — Белите планини — над които се извисява Тора Бора.
Погледнати отдалеч, те са като величествена стена между Пакистан и Афганистан, сурови и студени, с вечно заснежени върхове.
По-голямата част от Спин Гар лежи в Афганистан, само веригата Сафед е от пакистанската страна. Към плодородните земи край Джалалабад се стичат безброй реки, пълноводни от разтопените снегове и поройните дъждове, а на по-ниските места се образуват неголеми терасовидни равнини, на които се засаждат овощни култури и се отглеждат овце и кози.
Животът там съвсем не е лек, а малките разпръснати общности в равнините са хора, добре познати на британците още от имперските времена. Тогава са ги наричали „патани“, но в наши дни са по-известни като „пащуни“ или „пущуни“. В онези години те се защитавали иззад скалистите си твърдини с дълги мускети — джезаили, с които всеки от тях бил по-точен и от съвременен снайперист. Ръдиърд Киплинг е успял да опише само в четири стиха разликата между суровите планинци и скъпообучените английски офицери:
Годината беше 1972-ра. В една от равнините бе издигнато малкото поселище Малоко-зай, кръстено, както повечето тук, на отдавна загиналия воин, който го бе основал. В него имаше само пет опасани със стени малки стопанства и всяко от тях бе дом на семейство от по двайсетина души. Старейшина на селището бе Нури Хан и в тази лятна вечер мъжете се бяха събрали около огъня в неговия двор и пиеха чай.
Огънят от черничеви клони пращеше на фона на залязващото слънце, мракът започваше да се спуска по планинските склонове. Макар че бе средата на лятото, вечерта носеше хлад.
От помещенията на жените се носеха приглушени звуци. Ако се чуеше по-силен вик, мъжете щяха да прекъснат разговора си и да се заслушат за новини. Жената на Нури Хан очакваше четвъртото си дете и съпругът й се молеше Аллах да го дари с втори син. Синовете по традиция се грижеха за стадата и пазеха поселището. Нури Хан имаше осемгодишен син и две дъщери.
Тъмнината обви долината. Пламъците на огъня подскачаха по смуглите лица и черните бради на мъжете. Внезапно акушерката изникна от сенките и прошепна нещо в ухото на бащата. Лицето му разцъфна в широка усмивка.
— Слава на Аллах, имам син! — извика той.
Всички мъже скочиха от местата си като един. Пукотът на пушките им раздра нощното небе. Последваха прегръдки, поздравления и благодарности към Аллах, който бе възнаградил верния си слуга с мъжка рожба.
— Как ще го кръстиш? — попита един пастир от съседното стопанство.
— Ще го нарека Измат, на прадядо ми, дано душата му почива във вечен мир — отвърна Нури Хан.
Момчето изживя съвсем нормално детство. Бързо проходи, после се научи да тича — а тичането наистина му доставяше удоволствие. Сетне пък поиска да подражава на по-големите момчета и през лятото, едва на пет, вече водеше стадата към пасищата и ги наглеждаше, докато жените събираха фураж за зимата.
Постепенно си заслужи да се махне от помещенията на жените и — в най-знаменателния ден от живота си до момента — най-сетне бе допуснат до огъня, около който мъжете разказваха истории за пущуните и как отблъсквали британските червенодрешковци преди сто и петдесет години.
Баща му бе най-богатият човек в общността. Богатството му се измерваше в единствената валута тук — крави, овце и кози. Те — след непрестанни грижи и тежък труд — осигуряваха месо, мляко и кожи. Хлябът идваше от малките ниви, а плодовете и смолата — от черниците и орехите. Нямаше сериозна причина да се излиза от селцето, така че през първите си осем години Измат Хан не го и направи. Петте семейства споделяха една и съща джамия и се събираха на обща молитва всеки петък. Бащата на Измат беше вярващ, но не бе фундаменталист и със сигурност не бе фанатик.