Само в една от групите лидерите не бяха пущуни — професор Раббани и обаятелният му военен командир Ахмад Шах Масуд бяха таджики по произход. От водачите на другите шест групи трима скоро станаха известни като „Гучи-командирите“, защото, облечени в западни дрехи, предпочитаха да чертаят плановете си далеч от Афганистан.
Двама от лидерите на останалите три групи — Саяф и Хекматиар, бяха фанатизирани последователи на Мюсюлманското братство на крайните ислямисти, жестока и отмъстителна организация, която към края на войната бе убила повече афганци, отколкото руснаци.
Последният от седморката — молла Молви Юнис Халес, контролираше родната провинция на Измат Хан — Нангархар. Халес беше уважаван проповедник, а в очите му от време на време можеше да бъде забелязана добрината, която напълно липсваше на Хекматиар. Точно затова последният жестоко го мразеше.
Макар че бе най-възрастният в седморката и над шейсетгодишен, през следващите десет години Халес често лично водеше набезите на хората си из окупирания Афганистан. А когато отсъстваше, начело на войниците му заставаше Абдул Хак.
През 1980-а войната достигна равнините до Спин Гар. Съветските войски бяха отрупани край Джалалабад, самолетите им нанасяха наказателни удари върху планинските поселища. Нури Хан вече се бе заклел във вярност към Юнис Халес и получи правото да организира свой собствен лашкар — военизиран отряд, който да брани земите му.
Нури Хан можеше, за да ги предпази от въздушните удари, да скрие както повечето домашни животни, така и хората си в някоя от многобройните пещери в Белите планини, но на първо време реши да изпрати жените и децата в бежански лагер в Пакистан.
Керванът с тях имаше нужда от предводител, който да ги охранява не само по време на прехода им, но и при престоя в Пешавар, колкото и да продължеше той.
За махрим — водач — Нури Хан избра собствения си шейсетгодишен баща. После подготви мулетата и магаретата за пътуването.
Като едва сдържаше сълзите си от срам, че ще бъде изпратен с жените и децата, осемгодишният Измат Хан прегърна баща си и брат си, после хвана повода на едно муле и пое към възвишенията, през които щяха да преминат в Пакистан. Щеше да се върне от изгнанието си и да се включи в яростната борба срещу окупаторите чак след седем години.
За да се легитимират пред света, бе решено всеки от военачалниците от Пешаварската седморка да основе политическа партия. Юнис Халес основа Хизб Ислами и изиска от всичките си хора да постъпят в нея. Междувременно край Пешавар никнеха бежански лагери под егидата на Обединените нации — организация, за която Измат Хан не бе чувал. Обединените нации приеха, че всяка от новооснованите политически партии ще разполага със свой собствен лагер, в който няма да бъдат допускани хора от другите групи.
Имаше още една организация, която раздаваше храна и одеяла. Знакът й беше обикновен червен кръст. Измат Хан не бе чувал и за нея, но оценяваше горещата й супа.
Бежанците трябваше да изпълнят едно допълнително условие, за да получат помощите от Запада, раздавани от Обединените нации и генерал Зиа Ул Хак. Всяко от малките момчета трябваше да постъпи в мадраса. Това щеше да е единственото им образование. Не се налагаше да учат математика, история или география. Просто щяха да наизустяват строфите от Корана. Останалото щяха да научат от войната.
И тъй като повечето имами в набързо сформираните религиозни училища бяха саудитски араби, те преподаваха единствената версия на исляма, позволена в Саудитска Арабия — уахабизма, най-суровото и непримиримо течение на вярата. Така, въпреки че Червеният кръст, който се грижеше за прехраната и лекарствата им, бе постоянно пред очите им, цяло поколение афганци щеше да бъде превърнато в море от религиозни фанатици.
Нури Хан посещаваше семейството си при всеки удобен случай, два или три пъти годишно, като оставяше лашкара под командването на по-големия си син. Преходът обаче бе тежък и всеки път Нури Хан изглеждаше все по-стар. Когато пристигна през 1987-а, изглеждаше съвсем отпаднал. Междувременно по-големият брат на Измат бе загинал при въздушна атака. Самият Измат вече беше на петнайсет и гърдите му щяха да се пръснат от гордост, когато баща му го помоли да се върне в Спин Гар, за да се присъедини към съпротивата и да стане муджахидин.
Разбира се, жените дълго плакаха, а дядото, който знаеше, че едва ли ще преживее още една зима в равнините край Пешавар, се размрънка. Сетне Нури Хан, синът му и осмината мъже, които бе довел да видят семействата си, поеха отново на запад към Нангархар и войната.