Мартин вкара ракетата в тръбната установка, включи батерията и жироскопа, зае позиция и видя през мерника, че хеликоптерът се връща. Тогава стреля. Ракетата изхвърча със свистене. Сега всичко зависеше само от него. Той предположи, че разстоянието до целта е около 1300 метра и бързо намалява. В този момент Симонов откри огън с презаредената картечница.
Четирите цеви под носа на хинда се завъртяха. Стотни от секундата по-късно съветският пилот забеляза пламъчето на носещата се към него ракета. Вече всичко бе въпрос на нерви.
Куршумите се забиваха в скалите, разхвърчаха се каменни отломки. Всичко продължи две секунди, но за това време над 70 куршума удариха земята край Мартин… докато Сине наведе хинда в опит да избегне ракетата.
Доказано е, че при опасност на пътя човек инстинктивно прави завой наляво. Точно затова, макар и въведено само в няколко страни, лявото движение всъщност е по-сигурно. Паникьосалият се шофьор предпочита да влезе в канавката, но на всяка цена да избегне челния удар.
Симонов се паникьоса и зави наляво.
Първата степен на ракетата падна и тя достигна свръхзвукова скорост. Мартин я насочи в свое дясно точно преди Симонов да извие. Предположението му излезе правилно. При завоя хиндът леко се наклони назад и бойната глава се заби право в корема му. Теглото й беше само три килограма, но дори при такава тежест ударът с над хиляда километра в час бе страховит. Главата проби бронята, ракетата проникна в хеликоптера и се взриви.
Потънал в пот на върха на ветровития хребет, Мартин видя как машината се разтресе от взрива, от двигателя й заизлиза пушек и тя започна да пада към долината.
При удара в речното корито от корпуса се извиси пламък, после стълб черен дим. Двамата руснаци бяха мъртви. Командирите им в Джалалабад със сигурност щяха да предприемат нещо. Пътят оттам можеше да изглежда дълъг и труден — но не и за изтребител „Сухой“.
— Да тръгваме — каза на арабски на момчето. То се опита да се изправи, ала не успя. И тогава Мартин видя кървавото петно на бедрото му и без да каже и дума, хукна да донесе раницата.
Разпра единия крачол на шалварите. Раната беше малка, но изглеждаше дълбока. Можеше да е причинена от някой от куршумите, можеше и да е от отхвръкнал камък. Нямаше как да знае обаче колко близо до бедрената артерия е. В Херефорд го бяха обучили да оказва първа помощ и на основните медицински умения, но в афганистанските планини — и то при надвиснала руска опасност — нямаше време за хирургически операции.
— Ще умрем ли, ингилиз? — попита момчето.
— Не и днес, стига такава да е волята на Аллах, Измат. Не и днес.
Мартин бе изправен пред сложна дилема. Имаше нужда От цялото съдържание на раницата си. Но можеше да носи само или нея, или момчето.
— Познаваш ли планините тук? — попита той.
— Разбира се — отвърна афганецът.
— Значи ще се върна тук с друг водач. Ще ми обясниш накъде да го упътя. Първо обаче ще заровя раницата и ракетите.
Отвори една правоъгълна метална кутия и извади спринцовка. Пребледнялото момче го наблюдаваше мълчаливо.
„Готов съм — помисли си Измат Хан. — Щом неверникът иска, нека ме измъчва. Няма да пророня и звук“.
Англичанинът заби иглата в бедрото му. Момчето не гъкна. След секунди морфинът започна да действа и болката се притъпи. Англичанинът вече бе извадил сгъваемата си лопата и ръчкаше с нея твърдата земя. Когато приключи, натика в дупката раницата и двете тръби и ги покри с купчина камъни. Сега никой нямаше да ги намери. Той се огледа и запомни мястото, за да може по-късно безпроблемно да открие снаряжението си.
Момчето заобяснява, че може да върви и само, но Мартин просто го метна на рамо и закрачи напред. Макар и мускулест, Измат беше слаб и не тежеше повече от раницата. И все пак изкачването във все по-разредения въздух Нямаше да е добър избор. Затова Мартин реши да се спусне По пътеката надолу към долината. Решението му се оказа правилно.
Свалените съветски хеликоптери и самолети привличаха тълпи пущуни, които набързо ги разфасоваха. Стълбът дим още не бе забелязан от руските патрули, а и последното, което беше изпратил по радиото Симонов, бяха неразбираеми викове. Но пушекът вече бе събрал група муджахидини, с които двамата се срещнаха в долината.
Измат Хан обясни какво се е случило. Планинците започнаха да се смеят и да тупат човека от САС по гърба. Той настоя спътникът му да получи сериозна помощ, което означаваше превоз и хирургическа намеса. Един от муджахидините каза, че познавал някакъв човек с муле, живеел наблизо, и отиде да го доведе. Дойдоха по тъмно. Мартин би втора морфинова инжекция на Измат.
После тримата с новия водач поеха през черната нощ. На сутринта стигнаха южната страна на Спин Гар. Там водачът спря, посочи напред и изсумтя: