— Шаджи. Араби.
После им каза, че няма да продължи и че си иска мулето. Последните два километра Мартин пренесе момчето на гръб. Шаджи беше комплекс от над петстотин пещери. През последните три години тъй наречените „афганистански араби“ ги бяха разширили и обзавели така, че сега Шаджи приличаше на огромна военна база със собствена джамия, складове, библиотека с религиозни текстове, кухни и напълно оборудвана болница.
Първите постови ги спряха и докато обсъждаха помежду си как да постъпят, Мартин разпозна северноафриканския им арабски. Прекъсна ги пристигането на техния старши, който, от своя страна, говореше саудитски арабски. Мартин разбираше всичко, но му се стори по-разумно да не приказва и с ръце се опита да покаже, че приятелят му се нуждае от незабавна операция. Саудитецът кимна и ги поведе към пещерите.
След час Измат Хан вече бе опериран и куршумът бе измъкнат от крака му.
Мартин изчака момчето да се събуди. Седеше мълчаливо в сенките в единия ъгъл на помещението и се опитваше да не се набива на очи.
След още час влязоха двама мъже. Единият беше много висок, младолик и с дълга брада. Носеше камуфлажно яке върху дълга роба и бяло покривало на главата. Другият, облечен в лекарска манта, бе по-нисък, закръглен, на не повече от трийсет и няколко години, с малък топчест нос, на който се крепяха очила с кръгли рамки.
След като прегледаха двамина от собствените си хора, те се приближиха до афганеца. Високият заговори на саудитски арабски.
— И как се чувства нашият млад афгански боец?
— Слава на Аллах, вече съм по-добре, шейх — отвърна на същия език Измат. Удостои високия с титла и на него очевидно му стана приятно.
— О, още си толкова млад, а говориш арабски. — Той се усмихна.
— Прекарах седем години в мадраса в Пешавар. Върнах се миналата година, за да се сражавам.
— И за какво се сражаваш, синко?
— За Афганистан — отговори момчето. По лицето на саудитеца пробяга сянка и Измат Хан разбра, че е сбъркал отговора.
— И за Аллах, шейх — добави той.
Сянката изчезна и усмивката се върна. Саудитецът се наведе и потупа момчето по рамото.
— Ще дойде ден, когато Афганистан вече няма да има нужда от теб, но милостивият Аллах винаги ще разчита на воините си. Как е раната на нашия млад приятел?
Въпросът бе зададен към тантурестия доктор.
— Да видим — измърмори той и дръпна нагоре робата на Измат. Раната беше чиста, затворена с шест шева и дезинфекцирана. Докторът изхъмка одобрително.
— До седмица ще си проходил отново — каза доктор Ай ал Зауахири. После двамата с Осама бин Ладен излязоха от помещението. Никой от тях не забеляза от седналия в ъгъла мъж, отпуснал глава като заспал.
След малко Мартин стана, отиде до леглото на младежа и прошепна:
— Трябва да тръгвам. Арабите ще се погрижат за теб. Ще се опитам да открия баща ти, за да ми намери нов водач. Нека Аллах бъде с теб, приятелю.
— Внимавай, Ма-айк — отвърна момчето. — Тези араби не са като нас. Ти си кафир, неверник. А те са досущ като имама в мадраса. Мразят всички неверници.
— Тогава ще съм ти безкрайно благодарен, ако не им кажеш какъв съм — отвърна англичанинът.
Измат Хан затвори очи. По-скоро щеше да умре в мъчения, отколкото да издаде новия си приятел. Така повеляваше моралният кодекс на пущуните. Когато отново отвори очи, ингилизът бе изчезнал. По-късно чу, че все пак бил стигнал до Шах Масуд в Панджшир, но така и не го видя повече.
След половин година отвъд съветските линии в Афганистан Майк Мартин се завърна у дома с доста добър пущу. Възстановиха го в чин и отново го изпратиха в Северна Ирландия. Този път обаче беше различно.
Войниците от САС ужасяваха ИРА и да убият или, още по-добре, да заловят жив, а после да измъчват и убият един от тези, които помежду си наричаха „сасове“, беше мечтана цел за ирландците. Майк Мартин бе зачислен към 14-а разузнавателна част, позната още като „Невидимите“.
Това бяха очите, ушите и носовете на британците. Абсолютно незабележими, те винаги трябваше да знаят къде ще е следващият удар на атентаторите. И за да е така, се налагаше да вършат чудеса.
Проникваха в къщите на лидерите на ИРА през покривите и ги обримчваха с подслушвателни устройства от мазето до тавана. Микрофони се поставяха дори в ковчезите на убитите ирландци, защото лидерите често обменяха информация, докато се преструваха, че отдават почит на своите мъртъвци. Телескопичните обективи на камерите улавяха всяко движение на устните, а после екипите разшифроваха казаното. А когато попаднеха на нещо специално, Невидимите го прехвърляха на следователите.