Правилата бяха стриктни. За да им бъде отвърнато, хората от ИРА трябваше да стрелят първи, и то именно по войниците от САС. Ако по време на схватка хвърлеха оръжията си на земята, трябваше да бъдат арестувани. Преди да произведат и един изстрел, САС и парашутистите трябваше да са сигурни, че той е неизбежен. Стара традиция на британските политици и адвокати е да подсигуряват гражданските права на своите противници, но не и на собствените си войници.
Мартин прекара осемнайсетте месеца като капитан от САС в Ълстър с две запомнящи се среднощни засади. Във всяка от тях бе засичана група въоръжени членове на ИРА. И във всяка те бяха достатъчно глупави, за да извадят и насочат оръжията си към спецчастите. На сутринта лекарите просто регистрираха броя на труповете.
Втория път Мартин бе прострелян. Имаше късмет. Беше лека рана в бицепса, но го изпратиха на възстановителни процедури у дома — в Хадли Корт. Там срещна медицинската сестра Лусинда, която след кратка връзка стана негова съпруга.
През пролетта на 1990-а той се върна в парашутните части и бе назначен в Министерството на отбраната в Уайтхол. Купиха си къща и за първи път през живота си Мартин влезе в ролята на един от хилядите костюмари, които тръгват на работа със сутрешния влак за Лондон. Зачислиха го към Управлението за специални военни операции (УСВО). Но за пореден път чужд агресор успя да го измъкне от бумащината.
На 2 август същата година Саддам Хюсеин нападна съседен Кувейт. И Маргарет Тачър, и американският президент, Джордж Буш, не можеха да гледат безучастно. В рамките само на седмица бяха начертани плановете за контраудар и освобождаване на богатата на петрол държавица.
Независимо че УСВО работеше под пълна пара, дългата ръка на разузнаването успя да стигне до Мартин. Предложиха му да се срещне с неколцина „приятели“ на обяд.
Срещата бе в дискретен клуб в Сейнт Джеймс, а домакини бяха двама старши офицери от Фирмата. На масата седеше и един аналитик, натурализиран британец, роден в Йордания, който работеше в правителствената комуникационна служба в Челтнам. Работата му бе да подслушва и разгадава засечените в арабския свят съмнителни разговори, но ролята му на този обяд бе различна.
Той бързо заговори на Майк Мартин на арабски и щом получи удовлетворителни отговори, кимна на хората от Воксхол Крос и отсече:
— Не съм чувал нищо по-добро. С това лице и този глас може да мине.
После стана и си тръгна. Задачата му бе приключила.
— Ще сме ви невероятно благодарни — каза по-старшият от агентите, — ако заминете за Кувейт и съберете впечатления от там.
— Ами армията? — попита Мартин.
— Мисля, че ще ни разберат — отвърна агентът. Военните отново се размрънкаха, но нямаха избор. След няколко седмици Мартин прекоси саудитската граница с Кувейт, предрешен като търговец на камили. Северно от столицата мина покрай няколко иракски патрула, но те не обърнаха никакво внимание на брадатия номад, който водеше две животни към пазара. За бедуините политиката бе безинтересна и те никога не се намесваха във войните, разкъсвали арабските земи от хилядолетия. Затова и нашествениците винаги ги оставяха на мира.
След още няколко седмици Мартин успя да се свърже с кувейтската съпротива, да обучи няколко групи, да им посочи силните и слабите страни на иракчаните — и най-накрая да напусне безпрепятствено страната.
Втората му задача по време на войната в Залива бе в Ирак. Тогава просто прекоси границата откъм Саудитска Арабия и хвана автобуса за Багдад. Беше облечен бедно и носеше кафез с кокошки.
В града, който познаваше отлично, успя да си намери работа като градинар в една богаташка къща. Живееше в бараката в единия ъгъл на двора. За изпълнението на мисията си разполагаше с миниатюрна сателитна чиния, чиито съобщения не можеха да бъдат прихващани от иракското разузнаване, но достигаха Рияд безпроблемно.
Една от най-добре пазените тайни в тази война бе, че Фирмата разполагаше с източник в най-близкото обкръжение на Саддам. Мартин така и не се срещна с този човек — просто взимаше съобщенията му от тайните пощенски кутии и ги препращаше към Саудитска Арабия.
На 28 февруари 1991-ва Саддам капитулира и Майк Мартин напусна страната през нощта, като за една бройка не получи куршум от патрулиращите край границата войници от френския Чуждестранен легион.
На сутринта на 15 февруари 1989-а командващият 40-а армия, генерал Борис Громов, мина по Моста на приятелството на река Амударя и се прибра в съветски Узбекистан. Армията му вече се бе изтеглила. Войната в Афганистан свърши.