Еуфорията не трая дълго. „Съветският Виетнам“ беше истински провал. Европейските сателити на СССР надигаха глави, а икономиката на страната бе в спад. През ноември берлинчани сринаха Стената и съветската империя просто се разпадна.
Руснаците оставиха в Афганистан правителство, което, поне според повечето анализатори, едва ли щеше да издържи дълго под натиска на тържествуващите лидери на съпротивата. Прогнозата обаче не се сбъдна. Имаше две основни причини президентът Наджибула, любителят на уиски, когото съветските войски оставиха в Кабул, да се задържи по-дълго. Първата бе, че афганистанската армия все още беше значително по-силна от всяка друга военна формация в страната и разчиташе на подкрепата и на тайната полиция Хад. Заедно те контролираха градовете, където бе съсредоточена голямата част от местното население.
Другата, не по-маловажна причина, бяха самите лидери на съпротивата, които в крайна сметка се оказаха шайка опортюнисти и безчинстващи грабители и понеже не можеха да се обединят, за да съставят стабилно правителство, постигнаха точно обратното — гражданска война.
Това обаче не занимаваше Измат Хан. Заедно със своя преждевременно остарял и превърнат почти в развалина баща и оцелелите им съселяни той се зае да построи наново Малоко-зай. Разчистиха останките камък по камък и изградиха новите си домове.
С раната в крака Измат получи истинското си бойно кръщение и на практика поведе лашкара на баща си в битките, макар командир все още да се водеше Нури Хан. След края на войната отрядът му сложи ръка на огромно количество изоставени от съветските войски оръжия и боеприпаси. Пренесоха ги през Спин Гар до пакистанския град Парашинар и ги изтъргуваха за крави, кози и овце.
Макар и животът им дотогава да не бе лесен, да започнат всичко отначало беше още по-тежко. Измат Хан обаче харесваше физическия труд, пък и се чувстваше окрилен от съживяването на Малоко-зай. Човек не може без корените си, а неговите бяха тук. Когато стана на двадесет, той вече водеше петъчните молитви в джамията.
Номадите, чиито кервани спираха в селището, разказваха притесняващи истории за живота в равнините. Лоялната на Наджибула афганистанска армия все още държеше градовете, но провинцията беше в ръцете на главатарите и бандитските им отряди. Те вардеха основните пътища и рекетираха всички преминаващи. Ако откажеха доброволно да се разделят с парите или стоката си, ги пребиваха до смърт.
Пакистанското разузнаване продължаваше да подкрепя Хекматиар и в контролираните от него региони цареше тотален терор. Основателите на Пешаварската седморка се бяха хванали за гушите и обикновените хора изнемогваха. Муджахидините, от герои, се превърнаха в злодеи. Измат Хан благодареше на Аллах, че му е отредил живот далеч от равнините.
След края на войната почти всички араби напуснаха планинските си скривалища. Високият саудитец, който междувременно се бе превърнал в техен неформален лидер, също изчезна. Останаха само около петстотин души, но те не се радваха на уважение сред местните, а и бяха разпръснати на малки групи и се препитаваха основно като просяци.
Веднъж двайсетгодишният Измат Хан посети съседна долина и видя една девойка да пере в потока. Тя не чу стъпките на коня му и не свари да покрие лицето си и погледите им се засякоха. Тя скочи и избяга, разтреперана от срам и уплаха, но за този кратък миг Измат Хан успя да види, че е красива.
Той постъпи, както би постъпил всеки млад мъж на негово място. Попита майка си. Тя бе истински щастлива от чутото и скоро с две от лелите му започна да проучва момичето и да убеждава Нури Хан да скрепи брачния договор с баща й. Красавицата се казваше Мариан и в края на пролетта на 1993-та вдигнаха сватба.
Разбира се, тържеството бе на открито, сватбарите посипваха главите на младоженците с цветчета, а булката пристигна на богато украсен кон. Песента на дудуците се носеше из въздуха, а под дърветата имаше танци, макар и само за мъжете. Възпитан в мадраса, Измат беше против музиката и танците, но баща му, внезапно възвърнал енергията си, успя да се наложи. Затова младежът за ден забрави уахабитското си образование и затанцува на поляната пред погледа на съпругата си.
Времето между първата им среща край потока и сватбата бе оползотворено както за уговарянето на всички подробности и зестрата, така и за издигането на нова къща за младоженците в имота на Нури Хан. Именно в нея Измат заведе жена си в нощта след тържеството, а майка му отвън поклати глава със задоволство, когато от вика на момичето разбра, че то току-що се е превърнало в жена. След три месеца стана ясно, че първото им дете трябва да се появи сред снеговете през февруари.