През лятото на 1994-та Измат Хан и един негов братовчед заминаха за Джалалабад. Така станаха свидетели на голямото клане, извършено от хората на Хекматиар в малко селце край града. Селяните просто бяха отказали да плащат непосилния данък. Двамата видяха обезобразените трупове на мъжете, пребитите жени и горящите къщи. Измат Хан беше отвратен. А в Джалалабад разбра, че насилието е напълно обичайно за тези територии.
Сетне далеч на юг се случи нещо друго. Тъй като правителство на практика не съществуваше, афганистанската армия вършеше услуги на този главатар, който предложеше най-много пари.
В покрайнините на Кандахар група войници отвлече две невръстни момичета и ги изнасили многократно. Местният духовник, който беше глава и на религиозно училище, се появи в армейския лагер с трийсет свои ученици с шестнайсет пушки. Въпреки че силите изглеждаха неравностойни, те не само успяха да линчуват войниците, но и да обесят командира им на дулото на един танк. Името на духовника бе Мохамад Омар — или молла Омар. Дясното му око беше загубено в битка.
Новината се разнесе бързо. Мнозина го потърсиха за помощ. Той откликваше на всяка молба — без да иска пари, ясени, храна или каквато и да било награда. Хората му се превърнаха в герои. До декември 1994-та броят им вече надхвърляше 12 000. Всеки от тях носеше черен тюрбан като учителя си. Наричаха се „учениците“. На пущу „ученик“ е „талиб“, множественото число е „талибан“. Започнаха като пазители на няколко селца, превърнаха се в огромно движение, а когато завзеха Кандахар и в алтернативно правителство.
Пакистан открай време се опитваше да свали таджика в Кабул, за да сложи на неговото място Хекматиар, но засега опитите оставаха безрезултатни. И понеже пакистанското военно разузнаване беше инфилтрирано от ултраортодоксални мюсюлмани, подкрепата им се пренесе върху талибаните. Когато завзе Кандахар, новото движение получи в наследство огромни количества оръжие, танкове, бронирани автомобили, камиони, шест изтребителя „МиГ-21“ и шест бойни хеликоптера. Постепенно талибаните започнаха да завземат територии на север. През 1995-а Измат Хан прегърна жена си, целуна детето си и слезе от планината, за да се присъедини към тях.
По-късно, докато лежеше на пода на килията си в Куба, Щеше да си спомни, че онези дни сред семейството бяха най-щастливите в живота му. Беше на двайсет и три.
Разбра за тъмната страна на талибанското движение твърде късно. Макар пущуните да бяха набожни, в Кандахар вярата им бе подложена на възможно най-страховитите изпитния, които беше виждал светът на исляма.
Всички девически училища бяха затворени. Жените нямаха право да напускат къщите си сами и да се движат без бурки — одежди, които покриваха целите им тела и глави. Тропането на женските налъми по плочките беше немислимо заради нечистите помисли, които би предизвикало.
Песните, танците, музиката, спортът и пускането на хвърчила, превърнало се в национално забавление, също бяха забранени. Молитвите бяха задължителни пет пъти дневно. Мъжете трябваше да носят бради. За реда следяха млади фанатици с черни тюрбани, които познаваха единствено Строфите на меча, жестокостта и войната. От освободители те се бяха превърнали в нови агресори, но походът им не можеше да бъде спрян. Целта им бе да сринат властта на военните главатари, а тъй като народът мразеше безчинстващите банди, бе готов дори на новите правила. Те поне означаваха ред, законност, никаква корупция, престъпления и изнасилвания. Молла Омар обаче беше просто войнстващ духовник. Революцията, започнала от обесването на един командир на дулото на танк, завърши с уединението му в Кандахар. Последователите му бяха като пренесени от Средновековието и едно от нещата, които не познаваха, беше страхът. Те боготворяха едноокия молла, скрил се зад крепостните стени, и осемдесет хиляди от тях загинаха в негово име. Далеч оттам, в Судан, високият саудитец, който командваше 20 000 араби, просто наблюдаваше и изчакваше.
Измат Хан се присъедини към лашкар от мъже, събрани от собствената му провинция — Нангархар. Те веднага оцениха новия си другар, който имаше опит във войната с руснаците и дори беше раняван.
Талибанската войска не беше истинска армия. Нямаше командващ генерал, щаб, офицери, чинове и инфраструктура. Всеки лашкар беше полунезависим, подчинен на племенния си вожд, който най-често се задържаше на власт заради уменията си в боя и религиозното си благочестие. Досущ като мюсюлманските воини от първите халифати, тази войска домиташе враговете си с фанатична смелост, която й създаде такава репутация, че често отсрещната страна просто се предаваше, без да произведе и изстрел.