След подписването на Дейтънското споразумение бойните действия в Босна формално приключиха. Но последствията бяха кошмарни. Сцена на сраженията бяха основно мюсюлманските територии в Босна, макар в тях да участваха босненци, сърби и хървати. Войната се превърна в най-кървавия конфликт от Втората световна насам.
Повечето зверства бяха причинени от много по-добре въоръжените хървати и сърби. Европа засрамено организира военен трибунал в Хага и зачака първите присъди. Виновниците обаче едва ли щяха да вдигнат ръце и доброволно да се явят пред съда. Милошевич не само нямаше никакво намерение да вземе мерки, но вече подготвяше десант в друга мюсюлманска провинция — Косово.
Част от Босна — едната трета от територията й, в която живееха предимно сърби, се обяви за Сръбска република и на практика повечето военнопрестъпници потърсиха убежище именно в нея.
Задачата беше следната: открийте ги, идентифицирайте ги, хванете ги и ги докарайте пред съда. Хората от САС изкараха почти цялата 1997-а в преследване на предполагаемите заподозрени във военни престъпления. Спецчастите живееха и се придвижваха основно из поля и гори.
През 1998-а Мартин се върна в Англия и в парашутните войски, вече със звание полковник. Назначиха го за инструктор във военния колеж в Камбърли. След година стана командир на Първи батальон, известен още като Пара Едно. По същото време съюзниците от НАТО отново се струпаха на Балканите, за да се опитат да предотвратят поредното масово клане.
Разузнаванията и във Великобритания, и в САЩ успяха да убедят правителствата си, че Милошевич планира да „прочисти“ бунтовната провинция Косово и да принуди поне 1,8 милиона от жителите й да се изселят в съседна Албания. Съюзниците му дадоха ултиматум, на който той не обърна никакво внимание, и скоро колони от мизерстващи и ридаещи косовари бяха изтикани през планинските проходи към Албания.
Отговорът на НАТО не бе по суша, а по въздух. Бомбардировките продължиха седемдесет и осем дни и разрушиха не само Косово, но и самата Югославия. Милошевич най-сетне клекна, а НАТО се нанесе в Косово, за да се опита да въведе ред в провинцията. За командващ на операцията беше назначен генерал Майк Джаксън, прекарал цялата си кариера в парашутните части, и Пара Едно съвсем логично замина с него.
Това вероятно щеше да е последната проява на Майк Мартин „на терен“, ако не бяха момчетата от Уест Сайд.
На 9-и септември 2001-ва из талибанската армия се разнесоха новини, които доведоха до многократни гръмки възгласи „Аллах акбар“ — „Аллах е велик“. Небето над лагера на Измат Хан край Бамиян бе раздрано от изстреляните в щастлив делириум куршуми. Ахмад Шах Масуд беше убит. Врагът беше мъртъв. Нямаше го вече мъжа, чийто чар крепеше политиката на безполезния Раббани, чиято хитрост караше съветските войски да изтръпват от ужас и чиито военни познания толкова пъти бяха разбивали талибаните.
Убийците му бяха двама фанатизирани мароканци с крадени белгийски паспорти, предрешени като журналисти и изпратени от Осама бин Ладен в услуга на неговия приятел, молла Омар. Идеята за този заговор обаче не бе на саудитеца, а на доста по-умния му съратник Айман ал Зауахири, който реши, че ако Ал Кайда направи този жест към Омар, едноокият духовник никога, дори след предстоящите събития, няма да ги екстрадира от страната си.
На 11-и септември над Източното крайбрежие бяха отвлечени четири американски самолета. В следващите деветдесет минути два от тях разрушиха Световния търговски център в Манхатън, един се заби в Пентагона, а плановете на терористите в четвъртия бяха осуетени от храбрите действия на пътниците и той се разби в полето.
Самоличността на терористите и вдъхновителите им бе разкрита за няколко дни. Новият американски президент отправи към молла Омар ясен ултиматум: предай ни водачите на терористичната мрежа или си понеси последствията. Омар просто нямаше как да изпълни условието, най-вече заради убийството на Масуд. Такива бяха правилата.
Годините на гражданска война и варварство бяха превърнали някогашната богата британска колония Сиера Леоне в мръсна дупка, в която царуваха хаосът, бандитизмът, болестите и бедността. Преди няколко години англичаните все пак решиха да се намесят и успяха да убедят ООН да изпрати 15 000 войници. Те в общи линии прекарваха дните си в казармите в столицата Фрийтаун, защото джунглата извън града им се виждаше твърде опасна. Единствено британската част обикаляше извън столицата.
В края на август патрул от единадесет ирландски рейнджъри беше подмамен в селцето, в което се намираше щабът на бунтовническата група, наричаща себе си „Момчетата от Уест Сайд“. Членовете й бяха абсолютни психопати, по цял ден се наливаха с алкохол, втриваха кокаин във венците си и дори нарязваха ръцете си, за да посипят с наркотик раните и да изпитат действието му колкото се може по-бързо. Ужасяващите действия на тези четиристотин въоръжени до зъби мъже бяха познати из цялата провинция. Рейнджърите бяха безпроблемно надвити и взети в плен.