След кратък престой в Косово Майк Мартин беше довел Пара Едно в лагера Уотърлу във Фрийтаун. След дълги преговори за петима от рейнджърите беше платен откуп. Останалите шестима бяха обречени на смърт. Британският министър на отбраната, сър Чарлз Гътри, издаде заповед: „проникнете със сила и ги измъкнете!“
Ударният отряд се състоеше от четиридесет и осем бойци от САС, деветдесет от Пара Едно и двадесет и четирима морски пехотинци. Десетима войници от САС бяха спуснати в джунглата край бандитското селище седмица преди атаката и предаваха информация оттам. Всичко, което Момчетата от Уест Сайд кажеха или направеха, ставаше достояние на командването. Именно така британците разбраха, че не е останал никакъв шанс за мирно решение на проблема.
Майк Мартин се включи с втория екип минути след като бунтовническа мина рани шестима войници от първата група, включително командира й, и това наложи спешната им евакуация.
Селото или по-точно двете селца — Гбери Бана и Магбени, бяха разположени на бреговете на калната река Рокел. САС и морските пехотинци атакуваха Гбери Бана, където бяха заложниците, като успяха не само да ги спасят, но и да удържат на яростните контраатаки. Парашутистите поеха Магбени. Във всяко от селцата имаше по около двеста от Момчетата от Уест Сайд. Шестима от тях бяха пленени, неколцина избягаха в джунглата. Никой не си направи труда да преброи убитите, но бяха над триста.
САС и Пара Едно дадоха дванайсет ранени, а един от хората на САС, Брад Тиниън, почина от раните си.
Майк Мартин лично поведе битката в Магбени. Беше старомоден бой със стрелба от упор и ръкопашни схватки. Десантчиците от южната страна на Рокел бяха изгубили радиостанцията си в същия взрив, в който бе ранен командирът на първата група. Затова кръжащите над селцата хеликоптери нямаха никаква информация къде точно са целите им. В крайна сметка войниците бяха принудени да атакуват с гневни викове, ругатни и отсечени команди, докато най-сетне Момчетата от Уест Сайд не се разбягаха и не намериха смъртта си.
Почти половин година след този ден — Майк Мартин си беше у дома — телевизията показа ужасяващите кадри на врязващите се в кулите-близнаци пътнически самолети. Седмица по-късно стана ясно, че САЩ ще проникне в Афганистан, за да потърси отговорните за това нападение, независимо дали в Кабул са съгласни, или не.
Лондон начаса обеща подкрепата си и Щатите поискаха услугите на британските летящи танкери и спецчастите. Шефът на МИ-6 в Исламабад също се обади за помощ. На пръв поглед във Воксхол Крос можеха да се справят и сами, подкрепа пожела и британският военен аташе в Пакистан. Така че Майк Мартин напусна бюрото си в щаба на парашутните сили в Олдършот и хвана следващия полет за Исла-мабад, където щеше да изпълнява ролята на офицер за свръзка между специалните части.
Пристигна там две седмици след взривяването на Световния търговски център и в деня, в който съюзниците проведоха първите си атаки.
7.
Докато бомбите засипваха Кабул, Измат Хан и бойците му се сражаваха на северния фронт в Бадахшан. Светът беше вперил поглед в афганистанската столица и боевете на юг. Американските спецчасти обаче проникнаха в Бадахшан, за да окажат помощ на наследника на Шах Масуд — генерал Фахим. Именно там щеше да е истинската битка. Останалото беше само храна за медиите. Ключът към победата бе в армията на Северния съюз и въздушните удари на американците.
Афганистан не разполагаше с авиация, а танковете и тежката артилерия вече почти не функционираха. Съюзниците убедиха узбека Рашид Достум, прекарал последните години на сигурно отвъд границата, да се върне и да открие втори фронт на северозапад, за да издърпа противника от североизточния фронт на Фахим. Истинският пробив започна през ноември и в основата му стоеше маркирането на цели, технология, неусетно революционализирала бойните действия след войната в Залива през 1991-ва.
Невидими за врага, хората от спецчастите се взираха през мощните си бинокли и засичаха окопите, скривалищата, оръжията, танковете, складираните боеприпаси, продоволствията и командните бункери. После с помощта на преносимите си проектори ги маркираха — или „оцветяваха“ — с инфрачервени точици и установяваха радиовръзка с въздушните сили, които нанасяха незабавен удар.