Във вторник пристигнаха и американските самолети. Зелените барети и човекът от ВВС заеха позиция на стъпаловидната външна стена и маркираха целите в двора. От трийсет въздушни удара двайсет и осем улучиха скривалищата на бунтовниците. Загинаха около сто души.
Две бомби обаче не достигнаха целта. Първата падна точно до петимата американци, на стотина метра от Майк Мартин. Ако беше обикновена бомба, телата им щяха да бъдат разкъсани. Фактът, че и петимата оцеляха с цената на няколко спукани тъпанчета и леки контузии, сам по себе си бе чудо.
Бомбата беше противобункерна J-DAM, предназначена да пробива стените и да се взривява чак когато проникне на известна дълбочина. Тя се удари в зида, продължи пътя си още петнайсетина метра и експлодира чак тогава. Вълната отхвърли американците назад, но ги пощади.
С втората заблудена бомба имаха по-малък късмет. Тя улучи узбекския танк и уби войниците зад него.
В сряда около крепостта вече гъмжеше от журналисти. Те си нямаха и представа, че присъствието им в крайна сметка ще е единствената причина узбеките да не избият бунтовниците до крак.
През следващите дни двайсетина затворници опитаха да избягат от Кала под прикритието на нощта. Всичките бяха заловени.
От мястото, което заемаше на зида, Майк Мартин можеше незабелязано да надникне в двора, където още лежаха труповете от първия ден. Миризмата ставаше все по-тежка.
Американските войници вече бяха открили лицата си и бяха запечатани от десетките камери и фотоапарати. Англичаните обаче предпочетоха да останат анонимни. Всичките носеха шебаг — увит около главата шал, който ги пазеше от мухите, пясъка, прахта и зяпачите, а след сряда — и от вонята.
Малко преди залез същия ден оцелелият агент на ЦРУ Дейв Тайсън, който за едно денонощие бе успял да отиде до Мазар и Шариф и да се върне, прояви нечувана дързост и проникна в крепостта с един телевизионен екип.
Мартин ги видя как се промъкват покрай стената. До него лежеше взводният на морските пехотинци. Пред очите им от една пролука в стената изскочиха неколцина бунтовници, заловиха четиримата чужденци и ги вмъкнаха вътре.
— Някой трябва да ги измъкне оттам — отбеляза взводният. После се огледа. Шест чифта очи го наблюдаваха безмълвно.
— По дяволите — измърмори той, прескочи зида, спусна се по стъпалата отвътре и се затича през двора. Трима от пехотинците мигновено го последваха. Другите двама и Мартин останаха да ги прикриват от стената.
В момента бунтовниците бяха скупчени в южното крило. Постъпката на четиримата пехотинци бе толкова безумна, че те просто не успяха да реагират. Войниците стигнаха до вратата в отсрещния край, без да се чуе и един изстрел.
Нахлуха вътре без излишно разтакаване, разпознаха арабите по дрехите и брадите и ги застреляха. Те дори не помръднаха. (Впрочем в момента на нахлуването и тримата бяха с гръб към вратата. Дейв Тайсън и английският телевизионен екип обещаха да не разгласяват подробности за случилото се и спазиха обещанието си.)
В сряда вечерта Измат Хан реши да скрие хората си в подземните килии. Бомбите и снарядите почти бяха разрушили зида от южната страна. Единственото убежище беше земята. Обградените вече бяха не повече от триста души.
Някои все пак решиха да загинат на открито и предприеха самоубийствена контраатака. Успяха да изминат стотина метра и да застрелят неколцина узбеки, преди картечницата на новопристигналия узбекски танк да ги разкъса. Повечето от убитите бяха йеменци, имаше и няколко чеченци.
По съвет на американците, в четвъртък узбеките взеха варелите с резервно гориво за танка си, изляха ги във въздухопроводите към подземните помещения и хвърлиха в тях запалени парцали.
Измат Хан не беше в този участък, пък и вонята от труповете му попречи да помирише нафтата, но все пак чу тътена на пламъците и усети горещината. Мнозина загинаха, а оцелелите се блъскаха из дима, кашляха и се давеха. Притиснат в най-крайното помещение с още сто и петдесет души, Измат нареди да залостят вратата, за да спрат пушека. Ударите от юмруците от другата страна ставаха все по-слаби и накрая спряха.
В единия край на помещението имаше тясна галерия, в която се усещаше приток на свеж въздух. Хората на Измат внимателно огледаха стените, за да видят дали няма да намерят изход, но единственото, на което се натъкнаха, бе тръба, която водеше нагоре. Същата вечер новият узбекски командващ, Дин Мохамед, реши да пренасочи ледената вода от препълнените канавки именно в тази тръба. До полунощ оцелелите газеха до кръста във вода. Вече напълно изтощени, някои от тях се удавиха.