Изпрати четирима, всичките облечени като планинци, към покрива на друга сграда, през четири постройки от целта. Когато стигнаха там, те бавно започнаха да прескачат от покрив на покрив, докато не стигнаха до нужния. Там спряха да изчакат по-нататъшни указания. Полковникът пое с шестима души нагоре по стълбите. Всички криеха автоматични пистолети под робите си, освен водача на групата, мускулест пенджабец, който мъкнеше таран.
Когато се подредиха на площадката, полковникът му кимна, мъжът замахна с тарана и го стовари върху ключалката. Вратата отхвърча навътре и групата влетя в апартамента. Трима от мъжете на покрива се спуснаха да се присъединят към атаката, а четвъртият запази позиция, в случай че някой реши да потърси път за бягство нагоре.
Когато по-късно Брайън О’Дауд си припомняше случилото се, то му се струваше невероятно бързо и някак в мъгла. Такова бе и за обитателите на апартамента.
Ударната група нямаше представа нито колко души има вътре, нито на какво точно ще се натъкне. Можеше да е малка армия, можеше и да е семейство, което се е събрало на чай. Не знаеха дори разположението на стаите — в Лондон или Ню Йорк вероятно съхраняват архитектурните си планове, но не и в Киса Хауани. Всичко, с което разполагаше екипът, бе, че от този адрес е извършено обаждане от издирвана сим-карта.
Това, на което попаднаха, бяха четирима млади мъже, седнали пред телевизора. За секунди през главите на полицаите мина опасението, че са щурмували най-невинно домакинство. Но веднага забелязаха, че и четиримата мъже са с дълги бради, че всичките са планинци и че най-бързо окопитилият се от тях вече протяга ръка да извади оръжието си изпод робата. Точно той беше Абделахи и загина от четирите куршума от „Хеклер и Кох“ MP5, пронизали гърдите му. Останалите трима бяха обезвредени и проснати на пода, преди да могат да реагират. Полковник Разак бе дал ясни инструкции: по възможност да бъдат заловени живи.
Трясък откъм спалнята извести присъствието на пети човек. Пенджабецът бе захвърлил тарана, но и мощното му рамо бе достатъчно да изкърти вратата, през която на мига се втурнаха двама от агентите на ПКЦ, следвани от полковника. В средата на стаята беше приклекнал арабин на средна възраст с широко отворени, изпълнени със страх или омраза очи. Явно искаше да събере частите на лаптопа, който бе запратил в теракотения под в опит да го натроши, но разбра, че няма време за това, обърна се и се хвърли към широко отворения прозорец. Полковник Разак изкрещя: „Хвани го!“, ала пенджабецът не успя да го задържи. Заради жегата, египтянинът беше гол до кръста и кожата му бе потна и хлъзгава. Той дори не спря пред парапета, а направо го прескочи и се сгромоляса върху плочките дванайсет метра по-долу. За секунди около тялото му се скупчиха десетки минувачи. Финансистът на Ал Кайда просто изхриптя и умря.
В сградата и на улицата избухна хаос, хора крещяха и тичаха. Полковникът повика петдесетината униформени, които чакаха заповедите му във „Ванове“ със затъмнени стъкла на няколко преки, и те се появиха тичешком по тясната уличка, за да възстановят реда, ако това е точната дума за още по-големия хаос, който настана. Но основната им задача все пак бе изпълнена — къщата, в която се бяха разиграли драматичните събития, беше отцепена. Малко по-късно полковник Разак щеше да разпита всички съседи и на първо място хазяина — продавача на килими от партерния етаж.
Трупът на улицата бе обграден от униформени и покрит с одеяло. Чакаха носилка. Мъртвият щеше да бъде извозен до моргата в централната болница на Пешавар. Все още никой нямаше представа кой може да е този човек, предпочел смъртта пред особеното внимание, с което щяха да го посрещнат американците в лагера Баграм в Афганистан, където със сигурност щеше да бъде изпратен според негласните договорки на Исламабад и местната агентура на ЦРУ.
Полковник Разак обърна гръб на улицата и се качи в апартамента. Тримата задържани вече бяха с белезници и качулки. Щеше да се наложи да ги изкарат с въоръжен ескорт — все пак на улицата бе пълно със симпатизанти на фундаменталистите. След това полковникът щеше да се съсредоточи, най-вероятно с часове, върху претърсването на апартамента и за най-дребната улика.
По време на нахлуването Брайън О’Дауд бе изчакал на стълбището — така му бяха казали. Сега вече бе вътре и държеше счупения лаптоп. И двамата с Разак усещаха, че компютърът може да се окаже истинско съкровище. Всички паспорти, мобилни телефони, листчета — колкото и незначителни да изглеждаха, да не говорим за тримата задържани и съседите — много информация щеше да бъде отнесена оттук до някое сигурно място и проучена до най-малката подробност. Но първо лаптопът…