В момента, в който сателитът засне първия си фотос, „Контесата на Ричмънд“ се носеше през протока Макасар, приблйзително на 600 километра южно от Лабуан. Затова и не попадна в кадър.
От британска гледна точка, взетите в Тихия океан мерки бяха крайно недостатъчни. Продължителен личен разговор между Даунинг Стрийт и Белия дом доведе до следното решение: Кралският флот, с помощта на египетските военноморски сили, щеше да заварди южния край на Суецкия канал и да проверява и най-малкия кораб, идващ от Азия.
Американският флот в Залива, от своя страна, щеше да поеме контрола над Ормузкия проток. Основният трафик там беше от супертанкери, които идваха празни от юг и се връщаха обратно, натоварени догоре с петрол от Иран, Катар, Бахрейн, Саудитска Арабия и Кувейт.
Хубавото за американците бе, че корабните компании, които държат подобни плавателни съдове, са относително малък брой и всяка от тях показа огромно желание да съдейства по въпроса. Морските пехотинци се спускаха на палубите с хеликоптерите си „Сий Сталиън“, проверяваха товара и екипажа и се връщаха на самолетоносачите, без да има нужда танкерите да бъдат отклонявани или да изостават от графика си.
До всяка европейска държава с излаз на море бе изпратено предупреждение за евентуалното наличие на отвлечен кораб с терористи на борда. Дания щеше да пази Копенхаген, Швеция — Гьотеборг и Стокхолм, Германия да внимава за съдовете, които наближават Хамбург или Кил, а Франция трябваше да се погрижи за Марсилия и Брест. От базата си в Гибралтар британците държаха под око протока между Херкулесовите стълбове и всеки кораб, който идваше от Атлантическия океан.
Докато се носеха над Скалистите планини, майор Дювал направи няколко маневри и установи, че изтребителят се държи отлично. Времето обаче се променяше. Безоблачното синьо небе над Аризона остана зад тях. Първо се появиха перести облаци, после, между Невада и Орегон, те станаха по-сиви и плътни, и когато минаха над река Кълъмбия и навлязоха във въздушното пространство над щата Вашингтон, от земята ги делеше шесткилометрова непрогледна завеса.
Самолетът се движеше на височина 9,5 км и видимостта там беше идеална, но майор Дювал си даваше ясна сметка, че снижаването ще го вкара в гъстата пелена, затова поиска съдействие от контролната кула в Маккорд.
От базата му отговориха да държи курс на изток, да направи заход над Спокейн и да се приготви за кацане по техните инструкции. Именно по време на завоя наляво над Спокейн се случи така, че това, което по-късно щеше да се окаже най-скъпоструващият гаечен ключ в историята на американските военновъздушни сили, се изхлузи от улея между две хидравлични вериги в десния двигател, където незабелязано бе паднал и се бе заклещил, и когато самолетът изравни, ключът тупна върху перките на турбината.
От двигателя се разнесе мощен тътен. Острите перки, които се въртяха почти със скоростта на светлината, започнаха една по една да се огъват. Всяка се врязваше в следващата. На таблото и в двата кокпита замига червена лампичка — тъкмо навреме, за да отговори на крясъка на Ники Джоунс: „Какво става, да го…?!“
Един друг глас крещеше в главата на Лари Дювал: „Спри двигателя, спри двигателя“.
Многогодишният опит движеше пръстите му почти подсъзнателно и те методично започнаха да щракат тумблерите — гориво, електрически вериги, хидравлика. Десният двигател обаче вече гореше. Автоматичните пожарогасители закъсняха с малко. Двигателят се късаше на парчета.
Джоунс викаше кулата в Маккорд: „Тревога, тревога, тревога, единият двигател е извън строя…“
Прекъсна го нов трясък зад гърба му. Парчета от взривилия се десен двигател пробиха преградата към левия. На кокпита засвяткаха още червени лампички. Макар и загубил гориво, Лари Дювал можеше да се справи само с един двигател. Но ако и двата бяха извън строя, нямаше никакъв шанс. Модерните изтребители не могат да планират във въздуха като своите далечни предшественици — напротив, падат като камък.
По-късно капитанът щеше да обясни пред разследващите, че пилотът през цялото време е успявал да запази самообладание. Джоунс превключи радиопредавателя в режим на директно излъчване и от Маккорд чуваха всичко, което се случваше на борда.
— Загубих и двата двигателя — каза майорът. — Готови за катапултиране.
Капитан Джоунс погледна уредите. Намираха се на височина 7 километра и бързо падаха. Слънцето все още ги огряваше, но след секунди щяха да попаднат в мрака на плътните облаци. Той хвърли последен поглед през рамо. Задницата на изтребителя гореше като факла. Отпред пак се чу спокойният глас: