— Ще трябва да проверя, сър.
Генералът изчака на телефона. Лейтенантът се върна след три минути.
— Невъзможно е, сър. Има много голяма облачност и се очаква да вали сняг. Единственият достъп е по земя.
— Добре, все едно как, но ги изпратете там колкото се може по-бързо. Казвате, че са на учение?
— Тъй вярно, сър.
— Екипирани ли са подходящо за Пасайтен?
— Разполагат с всичко необходимо за занятия в минусови температури при неравен терен, генерале.
— Боеприпаси?
— Тъй вярно. В момента разиграват антитерористична операция в Маунт Рейнър, сър.
— Е, вече няма само да я разиграват, лейтенант. Изпратете цялата част при шерифа на Мазама. Да се свържат с човек от ЦРУ на име Олсен. Останете в постоянна връзка с Алфа и ми докладвайте всичко.
За да спести време, капитан Линет поиска да бъдат изтеглени от Маунт Рейнър по въздух. След трийсет минути вертолетът „Чинук“ взе баретите от един пуст паркинг в подножието на планината и пое на север. Стигна до малкото летище западно от Бърлингтън почти едновременно със запътилия се натам преди повече от час военен камион.
Шосе номер 20, което минава покрай Бърлингтън, се вие на изток по поречието на река Скагит и навлиза в Каскади-те. През зимата пътят е разрешен само за високопроходими машини. Камионът на спецчастите бе подготвен за движение на всякакъв терен, но напредваше бавно. Отне им четири часа да стигнат до Мазама и накрая шофьорът бе съвсем изтощен.
Хората от ЦРУ също бяха на предела на силите си, ала поне ранените им колеги, натъпкани с морфин, вече пътуваха с истински линейки на юг, към хеликоптерната площадка, откъдето щяха да ги прехвърлят в болницата в Такома.
Олсен разказа на капитан Линет каквото сметна за необходимо. Капитанът обаче настоя за повече.
— Беглецът екипиран ли е за студовете? Специални дрехи, обувки?
— Нищо специално. Боти, вълнени панталони и палто.
— А ски или снегоходки? Въоръжен ли е?
— Не, не.
— Вече е тъмно. Има ли уред за нощно виждане? Нещо, което да му помага в прехода?
— Няма. Той беше затворен под строг режим.
— Обречен е — отсече Линет. — Да си пробива път през преспите при тези температури без компас и екипировка… Ще го хванем за нула време.
— Има още нещо. Той е планинец. Роден е и е израснал в планините.
— Къде? Тук някъде?
— Не. В Тора Бора. Той е афганец.
Линет го изгледа слисано. Самият той бе участвал в боеве в Тора Бора. След нахлуването в Афганистан бе в състава на смесените войски, които пребродиха Спин Гар в търсене на голяма група араби, сред които и един саудитец, висок метър и деветдесет. После пък взе участие и в операция „Анаконда“, която също завърши с неуспех. Линет определено имаше сметки за разчистване с пущуните от Тора Бора.
— По местата — заповяда той и баретите се натовариха в камиона, който щеше да ги закара до прохода Харт. Оттам щяха да продължат със ски и снегоходки.
Докато те се приготвяха за тръгване, шерифът чу по радиостанцията, че двамата летци са открити — премръзнали, ала живи — и откарани в болница в Сиатъл. Новините бяха добри, но за един човек — Лемюъл Уилсън — малко закъсняха.
Американското и английското разузнаване все още проучваха план Едно — че Ал Кайда планира да затвори жизненоважен морски маршрут в тесен проток или устие.
В този случай най-важен бе размерът на плавателния съд. Товарът не беше от значение, въпреки че разлив на стотици тонове суров петрол със сигурност щеше да причини сериозни проблеми.
Огромните кораби, които кръстосват световния океан, са собственост само на няколко, при това уважавани и добре познати големи компании. Близо петстотинте супертанкера бяха проверени един по един и се установи, че всичко е наред. После продължиха с по-малките съдове и когато проверката обхвана всеки над 50 000 тона и не бяха открити нередности, стана ясно, че този сценарий е на път да отпадне.
Корабният регистър на „Лойдс“ е може би най-добрият архив в корабоплаването, затова от Едзел установиха директна постоянна връзка с тях — и, по съвет именно на „Лойдс“, съсредоточиха вниманието си върху съдове, които или плават под наети флагове, или са регистрирани в съмнителни пристанища, или пък са с недоказана собственост. Морското звено на антитерористичния отдел в МИ-6 сподели информацията с ЦРУ и бреговата охрана и — без знанието на собствениците и капитаните — в черния списък попаднаха над двеста кораба, на които нямаше да бъде разрешено да доближат брега.
Но иначе все още никой не знаеше какво точно да очаква.
Капитан Линет познаваше планината и бе убеден, че без нужната екипировка никой не би могъл да измине през дълбоките преспи и скритите под тях коренища, паднали клони, камъни, ями и поточета повече от седем-осемстотин метра на час. Вероятността да се натъкне на покрито с тънък лед ручейче и да си измокри краката беше огромна, а това щеше да доведе до бързо падане на телесната температура, хипотермия и измръзнали пръсти.